Цената на спасителната сламка

В топлината на прелестния петъчен ден отново прииждат мисли за изборите, които правим – като продължение на вчерашната тема.. за смелостта да се пуснем и продължим, или да останем вкопчени в добре познатото..да виждаме все една и съща гледка, която може да не е най-прекрасната, но пък ни успокоява с илюзорното чувство за сигурност…

Но нека започнем с петъчната притча.. или в случая може би истинска история, така твърди Хорхе Букай, който я разказва в “Трите въпроса”, кой знае… 🙂

Един човек тръгнал да се изкачва по планината. Изкачването било трудно, всичко било покрито със сняг, целият склон, по който се катерил човекът бил затрупан. Но тъй като не искал да се връща назад, планинарят стиснал зъби и продължил да се катери все по-нагоре по стръмните скали. Не щеш ли, изведнъж – дали заради зле премерено движение, или заради напрежението и умората – докато забивал пикела за следващото движение нагоре, куката се изплъзнала от ръцете му. Човекът загубил опора и полетял стремглаво надолу. Положението изглеждало безнадеждно – острите скали, които се подавали изпод снежните преспи очаквали приземяването му…
Целият му живот преминал пред очите му, и когато вече очаквал неизбежния удар в скалите, усетил как някакво въже го удря през лицето. Без дори да мисли, инстиктивно протегнал ръце и се вкопчил в него. Може би въжето било оставено от друг катерач.. Ако се окажело, че е така, имало надежда да се задържи за него и да се спаси!

Сграбчил въжето, но продължил да пада. Вперил поглед нагоре, но виждал само вихрушката и сипещия се сняг. Следващите няколко секунди от главоломното падане му се сторили като векове. Въжето внезапно се опънало и човекът увиснал на него. Не виждал нищо, но знаел, че за момента е спасен. Снегът не спирал, а той вкочанен от студ стискал въжето, без което сега щял да лежи премазан върху скалите.

Огледал се наоколо, опитал да извика за помощ, но скоро разбрал, че няма кой да го чуе. А бурята продължавала с всичка сила… “Ако не направя нещо веднага, това ще е краят на живота ми”, помислил си човекът. Опитал да се изкачи по въжето, но безуспешно.

Изведнъж чул някакъв глас. Гласът идвал някъде сякаш отвътре в него и настоявал “Пусни се”. Може би идвал от Бог, от вътрешната му интуитивна мъдрост, от Ангела-хранител, или пък от някой зъл гений? А може би просто халюцинирал. Как така ще пусне въжето! Та нали благодарение на него все още е жив! Нали ако го пусне, ще умре начаса. Но пък така щял да сложи край на мъчението си… Замислил се над изкушението да избере смъртта, за да прекрати страданието. Резултатът бил, че още по-силно и отчаяно се вкопчил във въжето. Гласът продължавал да нашепва “Пусни се, недей повече да страдаш, няма полза от това страдание”, но човекът още по-упорито и силно стискал със сетни сили въжето на което дължал живота си. Борбата продължила с часове, но планинарят останал вкопчен в това, което смятал за единствената си възможност за спасение.

Историята разказва, че на следващата сутрин спасителната група намерила човека полумъртъв, на прага на фаталното измръзване. Необяснимо как, но пръстите му били все още вкопчени здраво във въжето… на по-малко от един метър от земята.

Достатъчно впечатляваща е самата история и сама води към размисли и изводи.. но това, което се опитвам да кажа е, че понякога, когато не се осмеляваме да се пуснем от спасителната сламка (в случая въжето), намираме смъртта си. Доста висока цена, нали? Емоционална, интелектуална, духовна.. смърт.
Макар дълбоко в себе да осъзнаваме и да знаем, че вкопчването в уж спасителната сламка може да означава смърт, оставаме закотвени в онова, което вече не е част от нас, не ни е необходимо, не ни дава нищо. Склонни сме да се вкопчваме в идеи, хора, преживявания, места…Вкопчваме се отчаяно и сляпо, вярвайки, че това е единствената ни възможност. А затваряме очи за възможностите, които биха се разкрили пред нас, ако пуснем въжето. Само защото предпочитаме “Добре познатото зло”, вместо да пристъпим към непознатото, което крие хиляди потенциали.

Познато ли ви е? Знам, че е.

Колко пъти сте се замисляли дали си струва да останете вкопчени в човека, с който от години не споделяте общи цели, копнежи, идеи и желания? Във връзка, която не ви дава нищо, но за сметка на това ви изсмуква и подтиска? В началото си може да е била разтърсваща, пламенна, но с времето се е изчерпала и разкрила други истини.. Дали сте си всичко, което сте могли и вече стоите вкопчени един в друг по силата на навика..и страха от непознатото, което идва, ако пуснете въжето. А там долу, със сигурност стои потенциалът да намерите вашата сродна душа, човекът, с който ще споделите с радост и любов живота си..

Ходите всеки ден чинно и послушно на работа, в мрачния офис, в който хората са строени като мишлета в клетки, погълнати от компютрите си, от безкрайните и безцелни конферентни разговори и срещи. Уморени сте от празните думи и гръмки, кухи фрази… Безрадостно и подтискащо е това ежедневие… И всичко това, за да можете 20 дена в годината да отидете някъде, където наистина да живеете? А в останалото време? Та дори там, докато сте в почивка, не успявате да отпуснете съзнанието си и да вкусите от живота. Матрицата непрекъснато ни налага нови и нови рамки и шаблончета, в които послушно да се впишем. Като например една статия в уважавано бизнес печатно издание, която ни убеждава, че е съвсем нормално да сме отдадени на работодателя си денонощно. Хайде де! И понеже там го пише, ние послушно и утвърдително клатим глави и се заблуждаваме, че това е Живота. Така ТРЯБВА. Дали? Ами ако изберем да се пуснем от въжето? Ако се откажем от илюзорната единствена спасителна сламка, какви ли потенциали ще открием, че крие пространството? Няма и да разберете, докато не се осмелите да опитате…

Вкопчени сме в болестите си, в лекарствата, които уж трябва да ни излекуват, убиваме бавно телата си ден след ден, защото виждаме единственото спасение в конвенционалната медицина, в лекарите, фармацията, чудодейните лекове, които ни обещават спасение и превъзходен тонус. Не смеем да се пуснем от тях, защото сме убедени, че сме загубени бяз тях, че само помощ отвън е в състояние да възвърне здравето, енергията и младостта ни… А наистина ли е така? …

90% от хората в България живеят в клетчици. Малки, или по-големи, бетонни, под шаблон клетчици. Изцяло отдалечени и изолирани от природата, от естествената ни среда, от Земята. Защото така сме научени. Така сме свикнали. Така ТРЯБВА. А в същото време, пробуждащи се хора, един по един – продават кутийките си в поредния бетонен блок и отиват да живеят сред природата, преоткриват онези изначални Вселенски закони и радости на Живота, обединяват се в духовни общности, работят за една по-различна планета.

Безкрайни са примерите, които мога да ви дам за сляпо и отчаяно вкопчване в едно единствено (уж) спасително въженце… Сигурна съм, че и вие сами можете да намерите безброй такива примери… Факт е, че сме постигнали някаква спасителна сигурност в живота си, независимо в каква област. И тези постижения за времето си са били уместни и необходими, давали са ни нещо. Но ако в момента ги чувствате излишни, натоварващи, ако чувствате празнина, неудовлетворение и подтиснатост.. значи това не е вашето място, вашия човек, вашето призвание. И само и единствено вие можете да направите избор (и да сте готови да поемете отговорност за него), дали да останете вкопчени във въжето, с цената на осъзнатата смърт, или да се осмелите да се пуснете и да да вкусите от радостта на живота. Защото това е смисълът на живота (освен култовото 42, разбира се, според Дъглас Адамс ;-)) – да живеем в радост, учейки уроците си и израствайки.

Ако тази публикация ви допада, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодаря ви!