Пътят на Щастието с Калина Стефанова

Калина Стефанова е дългогодишен радио и телевизионен водещ – едно от онези любими лица и гласове, които с присъствието си озаряват деня ни. Първопроходец и новатор – тя с лекота и финес влиза в домовете ни всеки ден през радио ефира. Събужда ни сутрин с ведрина и смях в гласа, а в следобедните часове дава безценни идеи как Еко и Леко да поемем по своя собствен път на щастието. Казва, че във всичко и винаги следва пътя на щастието и ние ѝ вярваме безусловно – защото само един щастлив пътешественик може с такава лекота и неизменна усмивка да посреща всеки ден.

За личното щастие Калина ще ни разкаже отблизо и лично по време на фестивала за личностно развитие “Свободата да бъдещ”, но преди това реши да открехне вратата към него специално за читателите на Свой Избор.

Кога и как успя да намериш вярната посока и да стъпиш на твоя път на щастието?

Хих! Да започнем от там, че прaвилна посока няма, защото не отиваме на някъде където раздават дипломи и медали. За мен има само това тук и сега, в което съм. То не подлежи на харесване или не, така че не анализирам предишната си стъпка, нито следващата. Толкова съм заета с това да се забавлявам и изучавам настоящето, че не мога да си представя да съм другаде. Наблюдателна съм да не се въртя в един и същи кръг само, а наскоро си извадих и думичките за това: “Ако се противопоставяш на реалността в която си, я храниш, даваш й енергия и си се въртиш в една плоскост – така, че хем не ти харесва и се бориш, хем си я пресъздаваш отново и оставаш в нея.”

Приемането те издига над, а създаването (вместо битката), те премества в новата реалност и така нататък. На мен не ми се стои на едно място, не, че не въртя пируети – ооо, много съм добра! Като се хвана, че се повтарям, си намигам и си казвам “Хайде, моето момиче, в това вече си супер, дай друго, изненадай себе си”. Не обичам да си доскучавам…

Апропо, понякога е уморително да си развиващ се и тогава си спомням първото изречение.  

“Оставям се, където съм, а това приемане вече ме придвижва.”

Забавно е и малко не става в едно измерение да го фиксираш. Ако трябва по-неидеално да звуча в отговор на този въпрос: когато взех решение радостта ми да не зависи от външните обстоятелства, когато си разбивах главата след преследвани планове и схеми, когато осъзнах, че имам интуция и че говори тихичко, та трябва да се заслушвам….когато започнах да разбирам какво съм и какво не съм.

Защо е толкова важно себепознаването?

Не е важно! Важно е ако ти решиш така. На мен ми е интересно. Малко да усетиш безкрайността си и вече си там, в себе си. Познанието е просто моментен избор който ти върши работа, ей сегичка, на този път. Аз много внимавам да не затвърждавам теории и знания, че си става поредната Матричка. Никога не знам, ей на мига се питам и каквото излезе – това важи.

Вътрешният или външният свят ти носят повече изненади и откривателства?

Едно и също е, не ги разделям. Ако вътре се клатиш и вън е така. Ще дам такъв радио пример – Гласът се ражда вътре, изваждаш го навън и вече имаш варианти: да се чуваш отвътре навън както е обичайното; да се чуваш отвън навътре, както е със слушалките; и в двата варианта е умение което се придобива, а какво другите чуват – никога не се знае 🙂

За изненадите и откривателствата – ами, аз съм производителна, така че… Като нещо обаче силно ме изненада – айде вътре на ревизия – само, за да знам как става… иначе то си е подарък 🙂

Как успяваш да намериш хармонията в отношенията с другите?

Като си в хармония със себе си. Има си проверчици: добре ли ми е така, честна ли съм, усмихнато и леко ли е, съзнателно ли избирам това или някаква инерция ме командори?

Между другото, това съвсем не означава безпределни усмивки и неспирен казачок. Mоже да си тъжен и да си в хармония със себе си. Все повече си ходя с Наблюдателя и дечко Калинче за ръчичка – те знаят какво да правят и заедно сме в Лунапарка 🙂

Професията на радиоводещ изисква много говорене, а ти казваш, че те е научила да слушаш. Какво се чува отвъд преплитането на гласовете?

На прагматично ниво е да мълчиш когато другия говори, наистина мълчиш и с вътрешните си гласове. Във всеки от нас го има порива да се докажеш, покажеш, важният си ти. Това са от своеволията на Егото. Често е така: казваме нещо и уж оставяме другия да се включи, а всъщност си говорим наум, подготвяйки следващите си думи – е, кога го чу него? Слушаме, ама не слушаме.

Доверих се на импровизацията – не мисля какво ще кажа след малко, слушам и съм празна, и като го чуя – се пускам. И то си излиза нещо автентично. Същевременно съм в любов, разбиране, приемане. Воденето на разговор-битка – нещо с което много сме свикнали и от медийното пространство, е застинала територия. Там нищо не се ражда. Опитът ми с интервютата ми донесе най-сладкото: Да видиш как обичания, уважаван, приеман събеседник изважда от себе си, пред теб и пред всички най-прекрасни прекрасности. Да се усещаш в сигурна среда, като майчина прегръдка. И ето – пускам любов, получава се любов. Какво се чува отвъд преплитането на гласовете ли? – Каквато музика си засвирил. На мен ми е ангелско-фейчесто-хихикащо-разширяващо.

Възможно ли е да съществува чисто пространство, в което дори спорещи хора да се чуят взаимно, да постигнат мир и удовлетворение?

Всичко е възможно щом го избереш. За мен това винаги е било истина на ниво усещане. Преди време се запознах с медиацията и
се почувствах Ах-ващо. Има хора които са пренесли през векове, реалности и измерения, красотата на сговора и мира. Не са останали само в едното: или Ти, или Аз. Владеят връзката със сърцето си и имат куража да предават нататък. Говоря не просто за професията медиатор, а за себеусещането миротворец. Катина Клявкова е един такъв будител и първопроходец.

Чистата среда идва отвътре навън. Много хора не подозират, че има нещо вътре, а външното вече много ги удря. Безопасното откриване, доверието, притихването, признаването, осмеляването да се задълбочиш, срещнеш и заявиш, да се изненадаш, че друга ти е мъката всъщност….всичко това си стои в нас и все така пазим в резерв. И вместо това прилагаме биткаджийството, манипулирането, само и нараняването – къде умело, къде не, но най-вече по навик, инерция и непроверяване за друго. С Кати често говорим за свободата да знаеш, че има неподозирани възможности. Само да ти светне, че има и друго… пък си избери.

Посоките са толкоз повече от две, а ние ползваме само дясната си ръка и мрънкаме, че така вече не може. 

На предстоящия фестивал с Катина Клявкова ще разкажете и демонстрирате силата на медиацията. С какво така те грабна този метод?

Със своята естественост, автентичност, магичност скрита във всяка ситуация, с достъпността за всеки, с лекотата на излязлата истина са себе си, с успокоението, че нищо не се губи или печели, а само се трансформира, предоговаря, преформатира, в по-добрата за това настояще форма. Усещам много свобода и радост в медиацията.

Възможно ли е любовта да е основен принцип в живота и отношенията ни без да сме “слаби” и “губещи”?

Аз го избирам за себе си и в тази моя реалност го създавам, значи го живея. За мен е възможно и възможност. Най-голямата илюзия е че, ако заживееш в любов и – ау, каква скука, а на нас ни се играе на „слаби“ и „силни“. Ама, моля ви се, не е нужно да изключваме, като можем само да прибавяме още варианти и възможности… Спокойно! За игрите винаги има време и място, стига да сме честни с другите участници в играта и да спазваме правилата, а ако искаме да ги променяме – да ги известяваме. Усещате ли? – Пак си играем на театро, щом ни е сладко, но е с любов, уважение и не се идентифицираме с това, сякаш няма друго.

Какво е посланието което би искала да оставиш на читателите ни и твоята аудитория?

Почти всеки стои на прага на някоя крачка която не смее да направи, а съществото му вече прелива. Ще кажа само това: Спокойно, отвъд тази крачка пак няма да сте сами и има много други като вас. И там някой ви чака. Най-големият страх от промяната е, че там няма да намерим никого. Илюзии. 🙂 

Благодарим ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора и намери повече съмишленици!