… Не си прави кумири!

Дори тук, сред земните хора, общества и организации. И знаете ли защо? Ще ви разкажа…

И аз като всеки земен човек имах своите кумири. Хора, издателства, организации, които дълго време в очите ми са били идоли. Пътеводна светлина. Висша сила, качена на златен престол, истински стълбове на това знание, което представляваха.

Дойде време и един по един моите кумири сами дойдоха при мен, оказа се, че авторитетите са се изравнили. Започнахме да работим заедно. Опознахме се. Сближихме се. И в идола и модела, който беше на пиадестал, изведнъж видях онези долни страсти човешки, от всякакъв вид и размер, понякога дори гротескно изкривени и раздути, та чак до непонятни за представите ми размери.
Даааа – представите ми 🙂 Защото кумирът всъщност е функция на представите. Той не е отражение на истината. А всяка идеализирана представа за нещо или някой който е велик, по-велик и съвършен от теб – в земния свят, е нищо повече от илюзорната ти представа. По-съвършен и велик може да бъде единствено Бог…и дори Той е скрит вътре в несъвършенствата ти.

Един по един моите кумири губеха от блясъка и очарованието си, претърпяха истинско падение в очите ми, та чак се главоблъсках “Ама как е възможно това, как е възможно така да съм се заблуждавала за този човек, та даже да съм му се възхищавала. Та това което прави този човек е отвратително, той е ……..”

А после осъзнах, че аз самата съм станала кумир за мнозина. Отново някаква илюзия, качена на пиадестал, обляна в светлина и лъскавост, с чисти ангелски криле. А някои от онези които допуснах близо до себе си, първоначално опиянени от възможността да са “приближени на кумира”,  лека полека изчезнаха… Останаха само приятелите, истинските.

И знаете ли какво се оказва? Толкова е просто… Не си прави кумири тук на Земята. Никой освен Бога ти не може да ти бъде кумир, защото това е изначалната чистота, светлина и съвършенство, сила мъдра и абсолютна, отвъд всяка човешка представа.
Защото всеки в човешко тяло, всяко носещо различията си, е просто човек. Да, с ангелска и божествена природа, която чака да бъде събудена, но преди това – човек. Подвластен на всички човешки грехове, слабости, несъвършенства. Да, той може да развива брилянтна дейност, да е невероятен учен, аналитик, духовник, проповедник, лечител, книжовик и будител. Всичко това е част от неговата божествено-човешка същност. Но другата му част е онази, чисто човешката. Която греши, ядосва се, завижда понякога, гневи се, страда, има своите слабости, предпочитания, (не)харесвания. И дори само заради това, че има различна гледна точка, вижда различно нещата, под друг ъгъл, разбира ги през своята призма – той вече е ЧОВЕК. И блясъкът се губи…

Разбира се, много по-достойно е да имаш смелостта да показваш и двете свои страни, а не да се правиш, че онази човешката, която сме склонни да наречем “тъмна”, я няма. Защото колкото и да си мъдър, колкото и опитности да си натрупал и колкото и извисен да си.. някъде там, в сърцевината – ти си човек, и тези човешки духовни и ментални атрибути са ти дадени с цел! Особено когато си стигнал до дълбоки нива, в които си убеден, че вече си преодолял и изчистил огромна част от най-подхлъзващите и отровни човешки несъвършенства – точно тогава имаш още много пластове да отлюспиш и да се срещнеш очи в очи с най-страшните си призраци.

Тези, които са толкова опиянени от ролята си на идоли качени на пиадестал, никога няма да погледнат, или пък да говорят за човешката си страна. Защото ролята на идол опиянява и те кара да забравиш кой си и защо си тук… И не е изгодно. Така просъществуват групи, общности с чувство на затвореност и елитарност, в които всеки “който не е с нас, е срещу нас”. Съществуват, защото хората имат нужда да чувстват принадлежност. Там се чувстват важни, приети, защитени, разбрани, подкрепени. Дават от своя страна своята сила и безусловно обожание на гуруто, което пък се опиянява от собствената си значимост.. и така се подбутват и ласкаят взаимно… водени от взаимната си необходимост да плават в илюзията. Докато някой не прогледне… и пиадестала за някой се срине като пясъчна кула. Игри в играта.

А ние сме просто богове.. в човешки тела, на които им предстои важната задача да се обикнат именно като човешки същества. Човеци, които се опитват да си спомнят какво е да си Бог, но без да си на пиадестал. Защото БОГ е чисто съзнание, там няма усещане за значимост, за елитарност, за принадлежност, за важност. Затова сме тук. На равна нога. Всеки с всеки. Оглеждаме се един в друг, виждаме, не виждаме, продължаваме нататък, учим се. Но нека да е наравно. Не си правете кумири, защото нещо издигнато на пиадестал от илюзорните ти предстви и очаквания – задължително ще се сгромоляса. Но гледайте, слушайте, преценявайте, преживявайте. Взимайте по късче за себе си от всичко, а после предавайте нататък.

И не си правете кумири. Само Бог е Абсолюта.

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея! Благодаря ви!