Тялото и духовността: не съм сменила пътя, разширих го

Напоследък забелязвам колко силна реакция предизвиква у някои хора факта, че започнах да говоря повече за храненето, за тялото, за връзката между психиката и биологията, и конкретно за карнивор (месоядно) хранене.

И честно казано, разбирам го.

Разбирам го, защото в духовните среди храненето много отдавна е престанало да бъде просто хранене. То се е превърнало в манифест на идентичност, морал,принадлежност. Заявка за „чистота и светлина“. Някакъв маркер за това колко си осъзнат, колко си овладял материята, колко си над телесното, за което даже се говори пренебрежително като за „просто обвивка“ с която минаваме през някакъв незначителен период от вечното съществуване – материалния свят.
И сега аз, говорейки за карнивор, не просто оспорвам някакво си меню, ами неволно разклащам цяла морална и духовна конструкция. Хората за които това е стълб и опора на ценностна система, направо възстават срещу това разклащане на нещо, което са приели за абсолютна основа на „правилния“ живот. И разбирам реакцията. (Това обаче не означава, че ще толерирам нападателността, която понякога излиза от подобен сблъсък.)

И колкото повече работя с хора и нервна система, с травма, тревожност, дисрегулация и психични състояния, толкова по-трудно ми става да гледам на тялото като на нещо второстепенно. Не мога вече да се преструвам, че храната няма отношение към начина, по който човек се чувства, мисли, спи, преживява емоциите си, регулира стреса си… и дори към начина, по който преживява духовността.

И тук много искам да успеем да не се въвличаме в спорове, в борба за доказване „кое е правилното“ и враждуване на крайности и лагери. Не съм тръгнала да убеждавам никого в „единствената истина“. Даже напротив – с годините ставам все по-подозрителна към всяка идеология, която започва да звучи абсолютна и претендира за изключителна и единствена истинност.

Просто започнах да виждам неща, които не мога да не виждам.

Виждам хора, които години наред са се опитвали да „излекуват“ тревожността си само през съзнанието, докато телата им буквално крещят от дефицити, възпаление, сринат метаболизъм и хроничен стрес.
И говорейки за „съзнание“, не визирам реални прихотерапевтични методики, ами бягство в духовни доктрини, религиозни общества, практикуване на духовни практики, без да се обърне внимание на осихоемоционалните натрупвания и блокажи. Виждам колко лесно понякога духовността може да се превърне в бягство от тялото, вместо в по-дълбоко влизане в истината за човека. Един „духовен байпас“, който е същинско бягство от истинските проблеми и ги замита под килима.

Но да оставим този феномен на духовния байпас. Да предположим, че човек прави качествена терапия, работи истински със себе си, но напълно пренебрегва тялото. А тези две брънки от една и съща верига си влияят непрекъснато и то двупосочно.

За мен истинското развитие никога не е било вкопчване в идентичност. Не е било да останеш верен на старите си вярвания на всяка цена. По-скоро обратното – да имаш смелостта да променяш разбирането си, когато животът започне да ти показва нещо ново.

Така че не, не съм „сменила отбора“. Не съм се отказала от духовното. Няма как да избягаш от него, или да се откажеш – целият живот е духовен по природа, включае материатя. Ако нещо се е променило, то е, че започнах да разбирам колко дълбоко свързани са психика, тяло, нервна система и съзнание.

Онази съсухрена телесна анти-виталност на мистиците не е задача пред съвременния човек. Не виждам духовния, осъзнат човек като блед, изпит мъченик, който воюва фанатично за да защити вярванията си.
Виждам съвременният човек витален, емоционално уравновесен, психично стабилен и еднакво умело ръководещ своето физическо тяло, и фини тела.
И в този интегритет виждам как имат своето място и психика, и тяло, и нервна система, и биохимия, и травма, и хранене, енергийна работа и реална физиология.

Мисля, че всички преминахме етапа (и сме вече уморени от него) на ню ейдж реторика, „високи вибрации“ без телесна реалност и терапия, откъсната от метаболитното здраве.

Дълбоко вярвам, че съвременният духовен човек е на прага на революционна промяна и еволюция. И тя не включва пренебрегване на материята, „побеждаване“ на телесното и извисяване над него 🙂 Напротив – в съвременния етап на развитие вярвам, че имаме за задача да одухотворим материята.

Не вярвам в път, който отрича материята, сякаш тя е някаква грешка на съществуването. Човек не става по-осъзнат, когато воюва с тялото си, или го пренебрегва, а когато започне да го чува и го включи в цялостното си, интегративно преживяване на човешко същество.
Колкото повече работя със себе си о с хора, толкова повече виждам, че най-дълбоката духовна работа започва не „над“ тялото, а през него.

Пътища – много, само да имаме любопитство и отвореност, която да ни движи. Моят път и посока в момента са такива.

И се радвам на всички, с които продължаваме да вървим заедно.