Защо уроците ни на Земята са в трудности и изпитания?
Задавах въпроси към Бог снощи, по примера на Нийл Доналд Уолш. Често си говорим. Питах го “Непременно ли трябва, Боже да уча уроците си и да напредвам в развитието си чрез трудности и изпитания? Не може ли да става в лекота и радост, без да страдам?”
И той отговори. Той винаги отговаря 🙂
Попита ме “Колко ярки и силни спомена имаш от периодите в които си се носила леко и без сътресения по повърхността? Когато нищо не е нарушавало спокойствието, мислите и ежедневието ти? Колко урока научи тогава? Колко стъпалца в личния си път изкачи?…. А ако те попитам какво научи и колко стъпала взе наведнъж по време на трудности? Освен това – от теб самата зависи как ще минеш през всеки урок. Знаеш сама, че външните обстоятелства нямат силата да определят вътрешния ти свят и начина по който се чувстваш. А ти, владеейки вътрешния си свят, имаш силата да избереш как да преживееш случванията отвън. Ти избираш дали това да бъде в страдание, или в приемане и покой. Когато си в приемане, покой и благодарност, взимаш още една дузина стъпала наведнъж, а урокът се усвоява с лекота. Само твоята съпротива те кара да страдаш.”
И така.. смирих се. И днес знам, и го казвам и на вас – вие сте като суров, необработен мраморен къс. Хората които изглежда, че ви атакуват с емоционални, физически или вербални оръжия, са всъщност артистите, които със своите инструменти буквално оформят от вас онова произведение на изкуството, което съдбата ви е отредила да бъдете. В трудностите, в изпитанията, в предизвикателствата които животът ни поднася всеки ден, биваме провокирани да излезем от илюзорната форма и представа в която сме се напъхали, да смъкваме пласт по пласт от себе си онези прашни слоеве, които притискат и задушават потенциала ни и съкровената ни, чиста същност да се открие сама себе си и да се прояви. Докато не се появи външен дразнител който да ни разтърси и накара да търсим непознати досега изходи, решения, знания – какво би ни накарало да излезем от апатията, от носенето по гладката повърхност? Ако нещо не ни предизвика и смути в равното и неотличимо ежедневие, кое ще ни провокира да потърсим друга, по-дълбока истина?
Не бойте се от появяващите се в холографската ви реалност трудности и изпитания.. Позволете им да съществуват и им благодарете. И се впуснете в търсене на най-съкровеното си Аз. Ще се учудите какво съкровище се крие отдолу.
Благословен и осъзнат нов ден!
Мартина
Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея!
Една Българка
23 февруари, 2016 at 10:24Привет, Мартина! Статията Ви ме накара да се усмихна. Аз също стигнах до подобно вътрешно откровение, направих си изводите, но и признах пред себе си, че ми идва в много, много повече, отколкото ми се струва, че някой е преценил, че имам точно и само такава нужда. Поне не вече… Искам да кажа стига! Разбрах и научих за момента толкова много неща, може би и каквото ми трябваше, ама това с практиката, с такова чудо на чудесата около мен, адски трудно ми се отдава 🙂 С други думи, много трудно биха изплували чисти сърдечни благодарности за изпитанията. Когато се опитах със сълзи от дъното на душата да успокоя моето най-близко до сърцето и скъпо същество, моята съкровена рожбичка, с думите “когато страдаш, Бог те обича”, тя ми отговори – предпочитам да не ме обича чак толкова!… Честно казано, не зная къде е тънката граница, какво се цели и какво би могло да се постигне с всичко това. Толкова сме крехки, уязвими, раними, че не съм много убедена и сигурна в масов краен положителен, позитивен и творчески резултат, в полза на цялото това онеправдано и изтормозено до безобразие и краен предел човечество, поне така мисля за момента…
Martina Ivanova
24 февруари, 2016 at 12:09Една Българка,
Здравейте! Абсолютно съм съгласна с Вас и разбирам как се чувствате. И дъщеря Ви разбирам.
Знаете ли колко дълги години и аз се лутах между теорията, която ми казваше, че “трябва” да благодаря за изпитанията. Умът ми го разбираше, а в същото време цялото ми същество се съпротивляваше, терзаеше, обвиняваше и се разкъсваше в горчивина и страдание. “Защо, защо Боже, какво толкова сторих, че трябва така да ме наказваш”
Просто някъде там във времето, при мен се случи нещо отвътре, нещо се промени, нещо ме накара да го проумея със сърцето си и когато го преживях отвътре, тогава вече можех искрено и истинно да го кажа “така е”. Но докато човек стигне до там – това е вътрешен път. Да го разбереш с разума не е достатъчно, трудно е, не става. Трябва отвътре със сърцето да се почувства.
Иначе колективните човешки страдания ще се задълбочават, докато не подменим и разширим изцяло системата си от убеждения и вярвания. Всичко останало е вторична реакция и тя ще се напасне от самосебе си. Е – пак е път.
Благодаря Ви, че споделяте и сте смела да вървите по този път.
Определено олеква тежестта, когато човек редовно общува с Бог. Дали в молитва, дали в медитация, дали в четене на вдъхновяващи писания. “Завета на цветните лъчи на светлината” на Дънов например е прекрасен и могъщ инструмент. Опитайте!
emilia vladova
24 февруари, 2016 at 13:02Мартина, напълно подкрепям думите ти !Аз също минах и минавам по трудния път на изпитанията и въпреки трудностите не изпитах омраза към тези , които ми причиняваха трудностите , а напротив , някак си ги обичах , и по свой начин разбирах.Сега цялата ми същност крещи -Не желаем повече страдания , искаме да живеем в радост и светлина. Доскоро се мъчех да поучавам близките си и познатите , да им разкривам истини , до които те явно не са дорасли.Получи се обаче точно обратното, те не ме разбраха и ме помислиха за леко мръднала.Сега се старая да живея в своя вътрешен мир , с радост, спокойствие и смирение.Всеки има свой път на извървяване , аз бих се намесила , ако ме помолят , или видя , че е нещо неотложно.Пред нас е вечността , има време за всичко , просто трябва да се допитваме до вътрешния си Аз!!!
Martina Ivanova
24 февруари, 2016 at 15:12Емилия, толкова топло и истинно! Благодаря!
Прекрасно е, че имаме възможност да споделяме и общуваме.
Всеки пробудил се отначало се носи на крилете на новоткрития прекрасен вътрешен свят и гори от нетърпение да разтърси, пробуди и помогне на всичко живо.
А те пък като не се изобщо готови за подобно пробуждане, реагират по съвсем нежелан начин.. и съпротивата им ни вкарва в други филми.
Хубаво ми казваха “От теб се иска само да държиш факлата високо, не да удряш с нея хората по главата”. Част от пътя 🙂
Да, в тишината, в спокойствието и благостта на вътрешния мир е прекрасно. Нищо на никого не “трябва” да казваме и разтърсваме. Който и когато е готов – сам ще попита.
Светослав Нойков
4 март, 2016 at 22:14Благорадя, Мартина, за хубавата статия! Аз също стигнах до тези отговори, за това ми трябваше много време. Започнах да се замислям истински за смисъла на живота едва на около 28 години (в периода 1993 – 1994-та година), когато бях сериозно разтърсен от трудности и изпитания. Започнах да се интересувам от нравствено и духовно усъвършенстване, да се занимавам с Йога… Започнах да чета постепенно трудовете на Уейн Дайър, Морган скот Пек, Луиз Хей, Джон Кехоу, Синелников, Норбеков, Н.Д.Уолш… (няма да ги изреждам, повече засега, че да не удължавам много писмото). От тогава вървя по този път (вече съм на 50), като най-добрите уроци усвоявам от преодоляането на препятствията и извличане поуки от грешките, които допускам.
Линда Степанова
24 юни, 2016 at 17:54Чудесно написано, с вяра. Но не за всеки смазващите трудности са стимулиращи и изваждащи от апатия, напротив – вкарват в апатия и убиват творчески потенциал в големи размери. Да, висшето ни Аз ще продължи да си грее стабилно там някъде, но… Дали това е най-добрия начин да бъдем изпитани?! Дали не сме в най-лошия вариант на своя житейска писта? Дали няма по-благоприятен начин да учим уроците си?! Със сигурност има, колкото и да сме различни и на различно ниво на развитие, в каквито и различни нагласи да сме по рождение (не само в материя). Педагогическата ситуация за “битото дете” според мен принизява Бог и свежда отношенията ни до “стимул-реакция”, както и самите нас до това. Бог е Любов и следователно, ако има страдание, то е, защото не разбираме вярно неговия език, знаците, наставленията и направленията Му навреме. Или пък защото просто и логично волята ни Тук е ограничена. Да, душата избира, но Там. После вече е длъжна да следва предначертаното (и с нейно съгласие), което… на земно ниво си е сериозно предопределение и задължителна необходимост за целите на израстването. Това ограничение на свободната воля на материализирания човек може и да е любящо на някакво ниво, но на земно е дестабилизиращо, стряскащо, дезориенитаращо. Единственият плюс от това е, че човек започва да си задава раздиращи въпроси, на които едва ли ще получи пряк отговор. Останалото е въпрос на тълкувание и ненадеждно, освен за лично ползване.
Цветана Кънева
27 октомври, 2017 at 10:13Благодаря за статията! Благодаря много на Линда Степанова!!!Потвърдихте моите подозрения и усещания, макар и не така добре мисловно-оформени, както Вие го направихте. Защото отговорът на раздиращите въпроси ..тези изпитания “правят ли ме по-силна, извисявам ли се”.. и т.н. е, че всъщност се връщам много назад. Абсурдно е да се “извися”, защото стартовата (миналата) ми позиция сякаш е по-извисена от настоящата. Наблюдавам и близките ми хора. Може би да, сигурно се усещат по-силни, но са много, много променени. Те самите го споделят- апатия, изоставяне на интересни хобита, грубост, груба практичност…. Може би са го носили винаги?! Трябва ли да се появи момента с (изпитанието) за да разберат, че са грубо-практични и да поправят грубостта си?!?. Примерно. Може би да е така, за да се изчисти. И тук идва момента с осъзнатостта. Наблюденията ми са, че изпитанията не правят хората по-смирени и по-обичащи. Явно не е “за всеки”..
Lubka
1 ноември, 2017 at 13:04Здравейте, загубих сина си преди 6 месеца. Вярвате ли ,че трябва да благодаря за това изпитание и то ще ме извиси? Защото в момента мисля,че е да за мен е слязъл на земята и вече не знам на къде вървя, в какво да вярвам, как да продължа да живея и дали изобщо ще оцелея. Имам нужда от напътствия и помощ!