Убий надеждата, за да постигнеш всичко
Как така? Нали надеждата умира последна? Нали надежата е добродетел, благо, добро? Нали надеждата е тази, която ни крепи и искрицата ѝ ни държи цели?
И аз мислех така. Дълги години, във всякакви трудни, страшни, мъчителни ситуации, се уповавах на надеждата. Докато един ден, на ръба на една от най-мъчителните загуби, чух тези думи “Трябва да убиеш надеждата. Тя, все пак е последната, излязла от кутията на Пандора”. Бях потресена. Ама как така? Надеждата? Тази, дето ни крепи до последно?! Символът на вярата в доброто развитие на нещата? Как би продължил човек без надежда?
И разбрах…
Всъщност надеждата е тази, която ни дели от вярата. Надеждата е тази, която ни ослепява, запушва ушите ни, заглушава разум и интуиция. Връзва ръцете ни, спъва краката ни и ни държи в ступор – замръзнали и бездейни, надяващи се нещо и някой извън нас да предприеме действия. Тя е оправдателното бездействие, което ни спира да направим нужното, дори спрямо всички останали проклятия и благословии, излязли от кутията на Пандора. Тя ни кара да зажумим и силно стискайки очи, да отказваме да видим какво се случва около нас, надявайки се, че ще бъде друго. Надеждата е нашата котва в познатото, в илюзорно сигурното. Надеждата ни оковава към това, което не сме готови да пуснем и променим. Към реалността, към която сме така привързани, че се ужасяваме от друго развитие на нещата. Надеждата е незрелият ни опит да заявим на Бог какво искаме да се случи, вместо да се доверим и оставим на това, което Той знае, че е най-добро за нас.
Оказва се, че надеждата ни държи далеч от вярата. Надеждата е човешкото вкопчване в статичното и познатото, а Вярата е абсолютната връзка на доверяване и отпускане в ръцете на Бог.
Надеждата показва човешката ни незрялост и опит да държим нещата под контрол. Нашето вкопчване в представата какво е добро, правилно, нужно. Ужасът ни да се пуснем от това, което ни е познато и приемаме за безопасно и добро. Вярата от своя страна, няма привързаности към определен резултат, няма очаквания и изисквания какво и как да се случи. Вярата е онази висока октава на връзката ни с Твореца, която знае, че каквото и развитие да претърпи ситуацията в която се намираме, тя е за наше най-висше благо и добро. Вярата, че каквото и да става, дори то да е различно от нашите незрели човешки представи за добро, то Е уместно, нужно, добро. И е израз на най-висша грижа и любов.
В момента в който се пуснем от оковите на надеждата, даваме широта на полета на вярата. И заедно с нея, се свързваме с личната ни сила да действаме. Свободни от оковите на ужасеното очакване нещата да си вървят по познатия стар начин. Когато няма нищо останало да те сковава в бездействието на надеждата, тогава просто се пускаш, не емоционираш, и правиш това, което е логично да правиш. Започваш да действаш, правиш стъпка, и после следващата, и следващата. Не се привързваш с очаквания към резултата. Просто действаш, правиш необходимото. И го правиш, потопен във вярата, свободен от привързаности и очаквания за резултата. Това вече ти дава такава свобода и лекота, че единственото, което може да се случи, е най-доброто за теб. Каквото е уместно за постигане, разгръщане и израстване – то вече е свободно да се случи.
Всъщност следи към това толкова крехко и стабилно знание ни е давано неведнъж. Та дори и замаскирано в литературни произведения с особени послания. Както “Алиса” на Луис Карол в този цитат:
“АЛИСА: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
ЛУДИЯ ШАПКАР: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.
АЛИСА: Но нали надеждата умира последна…
ЛУДИЯ ШАПКАР: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони. Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.
АЛИСА: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
ЛУДИЯ ШАПКАР: Няма значение. По отношение на каквото и да било… Към себе си например. Надеждата е следствие от навика — смъртоносна инерция да запазиш старото. Убий надеждата.”
Но много важно е към това да добавим…. “И възроди Вярата”. И опитай да вървиш колкото умело можеш по тънката нишка между двете.
Истински инструкции за щастлив живот, в разпилени частици знание. Време е да започнем да събираме частиците за да видим ясно пъзела.
С любов,
Марти
