Защо умните хора търсят психотерапия?

Най-интересните хора, които срещам в кабинета си, не са „счупени“.

Те са хора, които отказват да живеят повече на автопилот, управлявани от собствените си автоматични реакции.

И не само че не са слаби, а обикновено са хора с будно съзнание. Поне тези, които идват при мен, се отличават със стремеж към израстване, себеактуализация, развитие и разгръщане във всички посоки.

За един такъв случай от днес ще ви разкажа след малко. Толкова ярък и силен е, че почти сигурно ще влезе като учебен пример в обученията ми.

Преди това обаче: повтарящите се модели.

Те са винаги нещо, на което будният човек си заслужава да обърне внимание. И когато ги забележи, да потърси помощ отвън. Защото под привидния „малък“ проблем стои сериозен корен, разпростиращ се тихо и неуловимо в множество житейски сфери.

Такива модели могат да бъдат:

• сравняваш се непрекъснато с другите;
• трудно поставяш граници;
• изпитваш вина, когато избереш себе си;
• реагираш с гняв много по-силно, отколкото ситуацията заслужава;
• никога не се чувстваш достатъчно добър;

Когато човек разпознае подобен модел, лесно влиза в капана на самосъжалението, самообвиненията, срама и вината.

Само че тези реакции не са характер.

Те са стратегии за оцеляване.

Там е работата, че всяка една повтаряща се, обичайна реакция на сходни ситуации и обстоятелства е заучена стратегия за справяне с живота. Така наречените „coping mechanisms“.

Когато сме малки, понякога поемаме житейски удари толкова големи и несмилаеми за нас, че в своята самота и безпомощност създаваме ограничаващи вярвания за живота и заедно с тях създаваме и стратегии как да оцелеем.

Ако вярването е: „Обичат ме само когато съм добър“, то стратегията за оцеляване би била: „Ще започна да загърбвам себе си, ще угаждам, ще премълчавам собствените си нужди и ще се старая всички да ме виждат като добър човек.“

Но това не е нещо, което съзнаваме или следваме рационално! Това е една подсъзнателна динамика, която се разгръща на дълбоко ниво в нас, сякаш някой друг, а не собственият ни съзнателен избор, дирижира нашите чувства и реакции.

В зрелия живот процесът почти винаги изглежда така:

Случва се нещо → несъзнавано му придаваме смисъл през всички стари записи в нас → автономната нервна система избира вече познат механизъм за оцеляване → и нещо в нас избухва.

А ние не разбираме защо.

И ето днес, в една брилянтна сесия с моя клиентка, започнахме от нещо неясно, което на повърхността се проявяваше като вина и срам.

Тези емоции се появяваха около поведения, в които тя преживяваше сравнение, конкуриране, болезнена необходимост да определи „кой е прав“ и почти невъзможност да вземе страна. Какъвто и избор да направеше, той я въвличаше в порочен кръг от вина и усещане за предателство.

Когато започнахме да слизаме под тези първични емоции, открихме следващия слой.

В сравнението за нея беше жизненоважно да усети себе си като правилна, почтена, бяла и добра. Не просто да постъпи правилно, а да остане „добрата“.

До степен, в която ѝ беше почти невъзможно да постави граница, да съхрани автентичните си нужди и да заяви ясно себе си.

Вместо това, да угажда, да се извива според другите, да премълчава и в крайна сметка да предава самата себе си…

Защото под всичко това стоеше следното вярване:

„Ако заявиш мислите и нуждите си, си лоша.
Ако си лоша, ще бъдеш отхвърлена и необичана.
А това е опасно. Това означава да изгубиш всичко.“

Ето така, ярко и категорично, се появи вярването, което я тласкаше към всички тези поведения и към произтичащите от тях емоционални реакции.

А къде се беше създало това вярване ли? То избликна като ясна поредица от картини.

В една от тях единият важен възрастен непрекъснато я хвалеше колко е добра, най-доброто дете, най-послушното, почти идеалното.

А в множество други картини двамата враждуващи помежду си важни възрастни поставяха детето в невъзможен избор: да определи коя е правилната страна и да загърби другата.

В най-страховитата картина, събрала в себе си еманацията на този многократно повтарящ се сюжет, тя беше малко дете, буквално седящо между две врати.

Едната врата водеше към единия важен възрастен.

Другата към другия.

Която и врата да избереше, другата щеше да се хлопне.

И за едно малко дете това е равносилно на смърт.

Това е конфликт на оцеляване.

Каквото и да избереш, губиш.

Каквото и да направиш, ще бъде неправилно.

Когото и да предпочетеш, ще предадеш другия и ще изгубиш любовта му.

Когато успееш да проследиш нишката до зараждането на този конфликт на оцеляване, нима можеш да виниш зрелия човек, че сравнява, че не може да избере страна, че се стреми непрестанно да се покаже добър, почтен и идеален?

Нима можеш да го виниш, че трудно поставя граници, че се огъва, че изпитва вина, когато избере себе си?

Защото, дори да са минали няколко десетилетия, онази част от човека, която е застинала в ужаса от загубата в детската възраст, все още цикли в същия невъзможен избор.

Все още стои в замръзнала безпомощност между двете врати.

До този момент.

Да напипаш и проследиш нишката от проявлението на проблема в настоящето до корените на неговото зараждане обикновено отнема време. Месеци. Понякога години работа, разговори и анализи.

А с методите на енергийната психология, 40 минути.

Останалите 15 минути използвахме, за да преработим и освободим кореновата случка, допринесла в огромна степен за създаването на това токсично, себеунищожително вярване.

В края на сесията тя каза:

„Така ми олекна. Толкова много неща осъзнах. Видях и други аспекти от живота си, в които това вярване ме е тровило. Вече се чувствам различно.“

Ето тези думи не ми омръзва да чувам. Обичам страстно работата си. И хората, с които имам честта да работя.

Защото в крайна сметка тежестите, които хората освобождават, отприщват нова енергия, сила, светлина и потенциал! Потенциал, който сякаш отдавна е чакал да бъде освободен и да се реализира в света.

И това е прекрасно.

От края на септември започваме новия обучителен цикъл по ТЕС и Пренареждане на Матрицата.

Заедно с него идват и нови проекти, нови формати и нови преживявания в обученията, създадени така, че да поведат още хора по техния собствен широк път на развитие, разгръщане и реализация.

Ако отдавна сте се ослушвали, за да се включите в обучение, проверете дали вече не е узрял и вашият момент.

Имаме още толкова много да дадем на този свят.

И още толкова много да преживеем в него.

С любов,
Марти Иванова