Никога повече обидена, наранена, оскърбена, виновна, недооценена – Висшият пилотаж на психологическата зрялост

Висшият пилотаж на психологическата зрялост – отговорност за собствените чувства. Кога ще се научим да я поемаме?

Не ти ме обиждаш. Аз се чувствем обидена, когато…
Не ти ми причиняваш болка. Аз усещам болка, когато ти…
Не ти осмисляш живота ми. Аз търся смисъл само в теб…
Не ме унижаваш ти, а аз… Е, разбирате ме.

На пръв поглед ще кажете – каква пък е толкова разликата между тези твърдения? Но всъщност това обръщане ви позволява да направите поредица улесняващи живота предположения.

Болката и негодуванието са си наши лични преживявания, силно субективни. Не всеки в подобна ситуация е изпитвал същото като нас. Това, че изпитваме толкова силна емоционална реакция в момента не означава, че някой ни причинява нещо страшно. Ние реагираме с болка, която е отзвук от наш предишен болезнен опит от миналото.

Човекът срещу нас не ни причинява умишлено болка и обида, чак толкова специални не сме. Той просто прави или не прави нещо по свои собствени причини, има по-малък житейски опит от нас, може би не осъзнава, че това е неприятно или болезнено за нас.

Най-важното е да знаем, че не е нужно да чакаме другия да спре да ни причинява болка и обида. В наша власт е да прекратим това: да се отдръпнем на нужното разстояние, да отидем на психотерапия. (ако това е от първостепенна важност)

Проблемът тук е в това, че такова разбиране прекратява играта ни на насилник и жертва. Вече се налага да започнем да се движим сами и да вземаме самостоятелни решения. Прехвърлянето на отговорността към другите и лековатите обвинения остават в миналото…

Ето това е забавно явление в поемането за отговорност за чувствата ни: “Ако се чувствам добре – чудесно, браво на мен. Ако се чувствам зле обаче – вината е на другите”.

Често казваме: обидиха ме, нараниха ме, обвиниха ме, оскърбиха ме.
Обаче казваме рядко, или иронично фрази като: обикнаха ме, направиха ме щастлива, благодариха ми (накараха ме да почувствам любов, щастие, благодарност). За някои ситуации дори нямаме подходящи думи.

Защото когато става въпрос ние да изпитваме любов, благодарност, щастие, интерес – за това сме отговорни ние. Тогава говорим в първо лице единствено число. Но когато се обиждаме, чувстваме болка, чувстваме се безполезни – тогава са виновни другите.

Когато аз започнах сама да поемам отговорност за чувствата си, се вбесявах от онези, които не го правеха, а прехвърляха отговорността върху другите, включително и върху мен.

И тогава разбрах, че ние самите сме отговорни за това, за което поемаме отговорност. Тоест, те не ме обвиняват за чувствата си („ти ме обиждаш“), а аз поемам отговорност за чувствата им („о, обиждам те, лош съм, извинявай!“) И това вече е мания за величие – да мисля, че контролирам чувствата на другите зрели, интелигентни хора.

Днес вече не ми е интересно да предъвквам кой кого е обидил и защо, да търся и доказвам правотата си. Нито да играя играта на жертва-насилник или да съм виновна, щастлива, всесилна или нарушител. Това вече не е моето.

Все едно влизаш в друга стая и там не е претъпкано и задушно, а просторно и спокойно. Все още не съм много добра в това, не съм свикнала още на такава свобода. Понякога изскачам от тази спокойна стая, за да се скарам с някого и да се самосъжалявам, но опитът извън нея е безценен и натоварва мозъка ми. Следва облекчаване на напрежението и тези текстове в които пиша за тези, които не ги мързи да разберат, и вече са уморени да обвиняват и да са обидени.

Ще ви се наложи и вие да изпишете много страници, изследвайки себе си. Да се запознаете със сянката и страховете си, и да работите върху себе си. Но да обвинявате и да сте обидени/оскърбени/виновни/наранени – достатъчно дълго го правихте, баста.

Макар че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното постоянство в тормоза, но ми е мъчно за тях. И за загубеното им време.

Източник: Александра Гибинска, психоаналитик

Видяно в: Списание Осем