За нищо не те бива! Кога най-сетне ще намериш призванието си?
Тези, или подобни думи кънтят дълбоко в подсъзнанието на (почти) всеки от нас. Едва доловимо ехо, което обаче неусетно изпълва дните, решенията, чувствата, постъпките и мислите. И много е вероятно, то да се мултиплицира и започне да ехти през нас към нашите деца. Но преди това, може по всевъзможни начини да повлияе негативно на собствения ни живот.
Никой родител не иска умишлено и съзнателно да нарани, травмира и съсипе децата си. Но също така е истина и, че никой от нас не е излязъл от детството си без травма. Виновни в това няма. Всеки жест на агресия – вербална, или физическа, е породен от страха и измененото съзнание на травмирания на свой ред човек. Мама и татко обикновено искат най-доброто за детето си. И често представата им за “най-доброто”, не съвпада с представата на детето. В съзнанието на родителя често “най-доброто” е социално натрапена представа – отлични оценки, кротко и раболепно поведение, съвършени рисунки, съвършено изписани букви, съвършено изписани страници, подходящо образование и професия, социален статус. И в стремежа си да мотивират и подтикнат децата си към този “съвършен и най-добър” живот, правят грешки.
Често повтарящите се забележки като “Оправи тези ченгелчета, пак не се стараеш, не можеш ли по-добре?”, или “Какви са тези драсканици, нищо не става от това”, или пък “Пак ли носиш ниска оценка, какво бъдеще мислиш, че те чака”, или “Той Гошко толкова си може, няма да стигне по-далече”, НЕ помагат за по-добри постижения. Всичко, което детето чува и запаметява, е: “Нищо не става от мен, не мога, провалих се, не съм достатъчно добър, не заслужавам”.
Мантрата “Не съм достатъчно добър”, звучи в главата на почти всеки човек, но по различен начин и с различна тежест повлиява живота ни.
Може да се отрази негативно на цялостната ни самооценка, на самочувствието ни, на взаимоотношенията с другия пол, на типа връзки които създаваме, на финансовото ни състояние, на реализацията ни.
Иска ни се реализацията, за която копнеем да не е просто “успешна” според общоприетите схващания, но и да ни прави щастливи. Безбройни са случаите в които мои клиенти, успяли според социалните очаквания и норми, с престижно образование, професия и добро финансово състояние, се чувстват провалени и нещастни. Колкото и високи върхове да постигнат, колкото и престижни дипломи да трупат в портфолиото си, не изпитват задоволство. Защото там някъде, едно тихо ехо, гласът на мама, която омаловажава и осмива всяко постижение на малкото момиченце, кънти от миналото. Никога не е достатъчно добро, нито достойно. И всяка нова ситуация в настоещето, която наподоби по някакъв начин случките от преди, възвръща усещанията, емоциите, физическото състояние и нагласи.
- Ами онази прекрасна жена, в разцвета на зрялата си младост, все още вкопчена в капана на семейния бизнес, воден от мама? До такава степен натоварена и окована, неспособна да помръдне от оковите на натрапения семеен бизнес, че получава физическа травма, която не ѝ позволява да помръдне. Толкова силно кънтят в подсъзнанието онези мантри “Не ставаш за нищо”, “Не можеш да се справиш добре с живота си”, “Трябва да си благодарна за прехраната, която ти давам”, че хем стои крайно нещастна и неудовлетворена в тази реализация, хем не смее да помръдне.
- Или онова талантливо момче, което се чувства длъжно да се погрижи за материалното обезпечаване на мама преди всичко друго, и това го спъва да се впусне в нещата, които истински го влекат, изпълват и удовлетворяват. Търси одобрението, похвалата, оценката на мама. И цикли в един наглед безизходен застой.
А може би вашата твоята история е подобна?
Добрата новина е, че всичко това е преодолимо и подлежащо на промяна. Първата стъпка е осъзнаване на проблема, втората – желание за промяна, и третата – конкретните действия. Методите на енергийната психология, особено бързодействащи и достъпни – ТЕС и Пренареждане на Матрицата, могат бързо и ефективно да се справят и пренапишат тези негативни и пречещи нагласи и вярвания.
Твърде големи са очакванията, социалният натиск и натрапваните отвън представи за успешна реализация на младите хора. Те прекарват 12 години в училище в занимания и учения, не винаги смислени и нужни, в пълно неведение за живота който ги чака навън. И когато амбициозният родител реши, че е време да “изрита пиленцето от гнездото” и го прати на трудовата борса, това може да се окаже силен неочакван натиск и силно травматично преживяване за младия човек. Родителят си мисли, че така калява решителност и способност за справяне с живота. А всъщност, се задълбочава ограничаващото вярване “Не мога да се справя, неспособен съм, не знам накъде, разочаровам хората”. Родителското нетърпение да види детето си зряло, сериозно, ориентирано, целенасочено в някаква област, подтиска и възпира още по-дълбоко.
Този родителски и социален натиск може да възпре за дълго време младия човек да се ориентира кой е, какво иска и умее, какво е призванието и страстта му в живота. Създават се нагласи, които понякога ни държат цял живот. И чак в средата на отминаващата зряла възраст, евентуално започваме да търсим чрез терапевти, специалисти, семинари и мотиватори – кои са наистина целите, желанията и уменията ни, какво наистина ни мотивира.
Оказва се, че целите които досега сме преследвали, или не се изпълняват (което ни депресира и подтиска), или се изпълняват, но това ни държи все така неудовлетворени, или губим тотално радост, цел и посока в живота. Просто защото тези цели са ни социално натрапени, те не са нашите, не са истински за нас.
Какво можем да направим? Нека си признаем – голяма рядкост е един 20-тина годишен човек да е напълно наясно със себе си, да знае с какво иска да се занимава, какво умее, къде е страстта му. Да – често се случва в семейство на лекари например, следващите поколения също да са такива. Или музиканти. Или артисти. Възможно е това да е естествено възникнала страст. Или пък не…?
Склонни сме да сме търпеливи, меки, разбиращи и толерантни към децата… само до определена възраст. Мине ли се тази невидима граница, очакваме детето с магическа пръчица да е узряло, пораснало емоционално и интелектуално, и да е ясно ориентирано в живота. А то не става така. Това е процес, който изисква учене чрез преживяване, различни опити, експериментиране и постепенно разгръщане. Струва ли ви се възможно? Или все още се чудите защо в момента тълпи от бивши счетоводители, мениджъри, адвокати и застрахователи, преоткриват себе си като терапевти, треньори, мотиватори, художници, създават някакъв вид приложно изкуство, или друго?
Нека бъдем по-благи, толерантни и любящи към себе си на първо място и към децата си. Нека им помогнем да си повярват, вместо да изискваме и натискаме. Спомнете си вие как се чувствахте когато прохождахте в живота и какво щеше да ви помогне в онзи момент?Нека дадем свобода на изразяване, на творческо лутане и търсене. Нека сме подкрепящи, окуражаващи и благо подбутващи към търсене на мечтаната реализация.
А ако чувстваме себе си неудовлетворени и все още търсещи своя път – можем да ползваме достъпните методи, чрез които да се отърсим от ненужния емоционален багаж, натрапени чужди представи, очаквания, изисквания, ограничения и убеждения. Когато се освободим от всичко това, ще получим нужната яснота и свобода, за да видим, усетим и последваме личния път на призванието си.
Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!
