Думите възпитават малко. Примерът – всичко.
„Недейте да се чудите как да възпитате най-добре децата си.
Те така или иначе ще станат същите като вас. Възпитавайте себе си.“
Тези думи звучат почти стряскащо простичко. И в същото време носят дълбока истина, която често не искаме да чуем.
Когато мислим за възпитанието, обикновено се фокусираме върху какво да кажем на децата си, какво да им забраним, какви правила да наложим, как да ги направим „по-добри“. Купуваме книги, търсим съвети, сравняваме се с други родители и често се обвиняваме, че не се справяме достатъчно добре.А истината е далеч по-неудобна:
Децата не се учат от това, което им говорим. Те се учат от това, което живеем. Те не следват думите ни, а следват личния ни пример. Добър, лош – няма значение. Ние сме авторитетите, ние задаваме модела.
Децата ни гледат, когато мислим, че не ни виждат. Усещат ни, когато мълчим. Попиват начина, по който реагираме на стрес, на страх, на гняв, на любов. Учим ги не толкова на ценности, колкото на модели и то с всяка наша реакция, всяко наше действие.
Ако искаме децата ни да са спокойни- трябва да видят как ние се успокояваме.Ако искаме да са честни – трябва да научат от нас как изглежда честността.Ако искаме да се обичат – трябва да усетят как ние се отнасяме към себе си.Няма смисъл да изискваме от децата си неща, които самите ние не правим. Няма как да ги научим на самоуважение, ако постоянно се самокритикуваме. Няма как да ги научим на граници, ако непрекъснато се жертваме и преглъщаме.
Тук идва най-голямото облекчение за всеки родител:
Не е нужно да сте перфектни. Достатъчно е да сте истински. Да признавате грешките си. Да поемате отговорност. Да показвате, че човек може да се променя, да се учи, да израства.Да показвате с личен пример какво се прави,когато те сполетят тежки емоции – не се свиваме, не заобикаляме и замазваме. Стоим в емоцията, стоим в ситуацията, разговаряме, изговаряме болката си. И я преработваме, вадим вътрешната си сила, вадим положителната перспектива, намираме себе си и продължаваме нататък обновени.
Предишните поколения често казваха „Остави ме мен, Аз не съм важен. Тя моята вече е изпята. Ще бъда щастлива, когато вие – децата сте щастливи“.И точно тук грешаха. Потискаха чувствата си. Стояха в тишина, самота, тъга, изолация. Преглъщаха тихо. Само и само „ние да сме добре“.
Само че с това ни научиха на същото – да продължим и ние по зададения пример да стоим тихо и да преглъщаме. Да пренебрегваме нуждите си. Да отлагаме радостта си. Защото някой друг и нещо друго са по-важни.
Ние сме поколението, което има силата, има знанието и има възможността да сложи прът в колелото на множество болезнени, себенараняващи модели, които вървят от поколения. Ние можем да се погрижим за себе си. Да работим по сенките си и да показваме как се променяме и израстваме. Да даваме пример как дори когато животът ти предложи изпитания – в човешкия ум и сърце има стаена сила, която минава храбро през това, за да израстне.
Когато едно дете вижда родител, който работи със себе си – това е най-силното възпитание. То научава, че животът не се върти около „правилните отговори“, а е низ от възможности за промяна и израстване. Че грешките не са фатални и наказуеми, а са училище по усъвършенстване. Не става дума за контрол, а за избор.
Затова, ако се чудите как да бъдете по-добър родител – започнете от себе си.
Не търсете в себе си вина, и не стъпвайте върху нея.
Започнете с любов. Към себе си, към живота.
Защото децата ни няма да станат това, което им казваме. Те ще станат това, което сме ние.Нека им покажем най-доброто на което сме способни. А след това – още по-добрата ни версия. И после … – отново.
Искате най-доброто за детето си? Правете най-доброто със себе си. И то ще бъде достатъчно.
С любов,
Марти Иванова
