Оставаме блокирали в онази възраст, когато сме получили най-малко любов
Срещам се и работя с различни хора - в своите 20, 30, 40 или 60 години. И на външен вид те изглеждат като зрели хора. В много аспекти наистина са. Прекрасни, мъдри, натрупали житейски опит и знания. И точно в най-болезнената им част обаче, в тях прозира едно малко дете. Често то е обидено, сърдито, наранено, чувства се изоставено и необичано. И реакциите му проявяващи се през възрастния човек, са толкова спонтанни и автоматични, че когато ги осъзнаеш, се чудиш как досега са оставали незабелязани.
Проявяват се чрез онези поведения, които съзнаваме, че са ирационални и вредящи, но сякаш нямаме сила да ги променим. Те са по-силни от нас. Това са онези моменти, когато нещо сякаш ни парва и пробожда отвътре и за секунди променя поведението ни от зряло към болезнено обидчиво, гневно, кара ни да се свием и да избягаме от външния свят. Чувства се толкова силно, през тялото и душата, че просто не можеш да го промениш със съзнателно усилие. И дори не знаеш защо това е така.
А то е така, защото
