Блог

Непорасналите деца в преследване на щастието

Светът е пълен с непораснали деца, които се опитват да играят на възрастни. И това не са непременно тийнейджърите, или подрастващите. Биологичната възраст няма нищо общо с това. Непораснало дете може да е племенницата ви на 23г., съпругата ви на 36г., мъжът на 50г., майката на 73г. бащата на 84г., шефът на 47г. Съвсем възможно е и вие – читателите на този текст, да спадате към тази група непораснали деца. И макар някои хора да си мислят може би, че това е очарователно, умилително, че тези хора са запазили “детското в себе си”, това всъщност е една епидемия на безсъзнателност, която причинява единствено вреди. На всички участници във взаимоотношенията с непорасналите деца, и преди всичко – на тях самите.

Разбира се, някои от непорасналите деца имат значителен житейски опит. Животът ги е подхвърлял през какви ли не предизвикателства, те самите са родили и отгледали деца, създали са дом и семейство, трудили са се и са правили най-доброто на което са били способни в живота си. Въпросът е обаче – как изглежда това “най-добро”? Как изобщо са преминали и продължават да преминават през живота? Дали пълноценно, пълнокръвно, с отговорност, лична сила, на пълни обороти, правейки отговорни и съзнателни избори, създавайки сами живота си и бидейки благословия за хората до които се докоснат? Или монохромно, ограничено, като кон със спънати крака и опънати назад юзди, в принуда, мъчителни избори насилени отвън, създавайки липси и обтегнати отношения с хората? Може би някой ще каже “Това не зависи от мен, това е съдба, карма, каквото ми е писано – такова”. И аз ще се съглася – това е абсолютната истина, и валиден избор на хората, които са го избрали. Там е работата, че качеството на живота не се предопределя от външните обстоятелства. Не битието определя съзнанието. Обратното е. Съзнанието определя битието. Не го казвам само аз, не и само през филтрите на годините знания и професионален терапевтичен опит, и собствен житейски опит. А го казват, и практически доказват редица ярки светлини в полето на психологията, човешкото поведение, невронауките. Та дори и само примерът на психиатърът и невролог Виктор Франкъл е достатъчно впечатляващ. Защото ако човек като него, преживял всички ужаси на концентрационните лагери, е успял да надскочи изтезанията, мъката и скръбта, да развие себе си, да намери смисъл и да извърви един достоен, щастлив, оставящ стойност след себе си път, то колко непреодолими могат да бъдат житейски обстоятелства като строги родители, безпаричие, несполучлив брак, битова свада или раздяла? И точно този завет оставя той: Независимо какви външни обстоятелства ти предлага животът, никой и нищо не може да отнеме правото ти на свободен избор КАК да реагираш.

За да можем да надскочим житейските обстоятелства обаче, и да имаме здравословни, и мъдри реакции към тях, е нужно да сме пораснали, изградени, цялостни и здрави личности. Когато сме блокирали в своята психична и емоционална детинска незрялост, животът се превръща в бреме, мъчение, непрестанна борба. Когато сме блокирали в своята детска емоционална и психическа незрялост, неволно и несъзнателно нанасяме огромни щети както на себе си, така и на хората, които влизат във взаимоотношения с нас – партньори, роднини, приятели, колеги, деца. Общуваме “дръпнато”, реагираме с мнителност, обидчивост, раздразнение, вадим драматични изводи за хората и случките, правим незряли избори, предприемаме действия, които нараняват нас и другите. И накрая казваме “Ами аз съм си такъв, чувствителен човек”. Не, не си. Няма такова понятие всъщност. Просто реагираш на света през изкривяващия филтър на непорасналото, травмирано дете в теб.

Повечето непораснали деца са блокирали някъде на около 5 годишна възраст. В някой твърде силен емоционален момент, в който нещо се е случило в семейната среда, почувствали сме се застрашени, виновни, безполезни, отблъснати, необичани, недостойни, отхвърлени. Не е нужно да сме преживяли някакво грандиозно разтърсващо събитие. Може да е била преливащата капка от поредица случки в които мама и татко са студени, неподкрепящи, оставени сме на село при баба и дядо, в детската градина, в санаториум, или нещо друго. Когато сме малки и преживяваме нещо драматично, ние сме безпомощни и сами. Не знаем какво да правим с тези тежки емоции. Обичайната защитна психична реакция “борба или бягство” не може да сработи – няма видима и ясна заплаха с която да се сбием, или от която да избягаме. Затова стартира третият защитен механизъм – замръзване. Буквално частичка от съзнанието ни блокира и замръзва в този момент, изпада в ступор, в обезчувствяване. В този момент, то създава и негативно вярване, върху което често се крепи цялата ни система от вярвания.

Негативните, обезсилващи вярвания звучат така “Безполезен съм. Светът е опасно и враждебно място. Не струвам нищо. Не заслужавам. Няма за мен”. Те се вкореняват тихо и неуловимо в подсъзнанието ни, и в повечето време не подозираме за съществуването им. Но тези части от нас, тези непораснали деца с техните изкривени вярвания за света и себе си, управляват целия ни живот. Към вярването ние изграждаме стратегия за справяне. Като “Аз съм безполезен и хората ме отхвърлят → Затова всеки път щом ми се стори, че някой ми показва моята нищожност, ще се отдръпвам и бягам от тези хора и ситуации, за да не ме боли, когато пак ме отхвърлят”

Карл Досън, създател на метода “Пренареждане на Матрицата с ТЕС нарича тези замръзнали частици съзнание “ЕХО”. Те са съвсем реални, съзнателни, енергийни части от нас, които остават завинаги в онзи травматичен момент, в онази детска възраст. Остават там в своята травма и ступор, и деструктивно вярване, и когато попаднем в житейска ситуация като възрастни, която по един или друг асоциативен начин ни напомня за нашата безпомощност, самота, безполезност, тогава реагираме от позицията на блокиралото дете. Реагираме с гняв, раздразнителност, мнителност, обида. Замръзналото ЕХО в нас не е само едно. Десетки са. Всяка една значима за нас ситуация в детството, в която сме се почувствали така сами, безпомощни, отхвърлени, създава Ехо.

Ето четири примерни житейски ситуации в които непорасналото дете в нас реагира, създавайки драми в живота си:

Ситуация 1. Мъж отива да вземе пенсията си от пощенското гише и казва “Ех, за втори път идвам и ги няма тези пари!”. А служителката се тросва “Ами аз какво да направя, не е моя вината, няма нужда от забележки”. Мъжът стреснато отговаря “Аз далеч нямах намерение да ви правя забележка, просто казах, че ги бавят”. А пощенската служителка: “Да, но аз точно така се почувствах – че ми се прави забележка”

Ето го тънкият момент. Не мъжът прави забележка. А тя ЧУВСТВА, че ѝ се прави забележка. Ключето е в собствените ѝ думи. “АЗ ПОЧУВСТВАХ, ЧЕ….” Да, ти си се почувствал така, интерпретирайки си думите и случката, по начина, който ти е възможен. През филтъра на непорасналото дете, което е заседнало някъде в момент, в който се чувства виновно. И интерпретира неутрални по своята същност ситуации, през очакването да бъде обвинено. А на практика, намерение за обвинение в другия човек, няма.

Ситуация 2. Млада жена се е озовала край басейна на хотела сама, докато мъжът ѝ е решил да изпие питие на бара с приятел. Разфучава се, скръства ръце, цупи устни. Когато той се появява след час, тя отговаря ядно, троснато, тропа с крак, обръща му гръб. “Как така какво толкова е станало, сещай се сам какво направи!” – фучи тя. А дълбоко в себе си плаче безутешно, защото се е почувствала пренебрегната, невидяна. “Сякаш съм вещ от покъщината, без значение” – казва през сълзи в терапевтичната сесия, която водим.

….

Ето го непорасналото дете. Замръзнало в травмата си “никой не ме забелязва, сякаш съм без значение”. И дори мимиките, и жестовете на младата жена приличат на малко, нацупено дете. Мъжът дори не е помислил да демонстрира неуважение, просто са на почивка и за него е в реда на нещата да изпие питие с приятеля си. Но жената интерпретира събитията през филтъра на нараненото дете и вижда в действията на хората неуважение. Спасителната ѝ стратегия е изгради образ на “силна жена”, която катери кариерни върхове и впечатлява със социален ранг, изисквайки уважение в работата, и в личния си живот.

Ситуация 3. Възрастна жена, която цял живот враждува с хора, колеги, роднини и близки, които чувства, че ѝ причиняват вреди, водени от злост и лоши чувства към нея. Всеки път, когато някой изрази несъгласие с нейното мнение, когато някой настоява за решение на битов проблем, или посочи нещо което не одобрява, или не е съгласен, или настоятелно я насочва към знания oт които бяга, тя се отдръпва и прекратява взаимоотношения с този човек. Напуска драматично за ден трудови екипи, не вдига телефона при позвъняване от “провинилите се” приятели, прекратява взаимоотношения с роднини. Обвинява другите хора във враждебност, лицемерие, злоба. И спасителната ѝ стратегия е да бяга от всеки, изкопавайки истински бездни между себе си и хората, да се затваря и страда за “тежката си съдба”.

Възможно ли е битово решение за водомери, настояване една работа да бъде свършена по работни критерии, или неутрално посочване на мискомуникация да носи в себе си намерение тази жена да бъде наранена и обвинена?

Ето го непорасналото дете, което се чувства нищожно и атакувано. Никой от тези хора няма за намерение да обиди, уязви, или обвини. Но интерпретацията на външните събития, минава през травмираното дете и филтъра на вярването му “Аз съм нищожен и непотребен, никой не изпитва искрена любов към мен”. Спасителната стратегия е откровено детинска – фръцване и цупене в ъгъла на стаята, далече от потенциално болезното съприкосновение с другите хора. И това, докато се надявам да дойдат, да ми се молят да спра да се сърдя, и да ме уверят, че съм добро дете.

Ситуация 4. Мъж на средна възраст изпада в истинска ярост, когато прави ремонт вкъщи, а децата му не са се сетили да му помогнат по начин, по който той има нужда. Хвърля вещи, вика, тропа с крак. “Само аз правя всичко, толкова ли не можехте и вие да помогнете! Чупя си ръцете с този ремонт, а вие дори няма да го оцените.”

Ето го непорасналото дете, което събира в себе си мъка, маскирана с гняв, че е невидяно и неоценено. И колкото и да се старае, и да прави “правилни неща” за да спечели одобрение, все се чувства недостатъчно, незачетено, несправедливо натоварено с още очаквания. Никой от околните не е имал намерение да покаже неуважение, а пък и не може да му прочете мислите, и да се досети от какво има нужда. Но то е сърдито, чупи, хвърля, обвинява, защото възприема ситуацията през филтъра на вярването “Не съм достатъчно добър, и каквото и да правя, не е достатъчно”. Спасителната му стратегия е да се саботира, да отлага, да избягва да подхваща активности, за да не се окаже, че усилията му са недостатъчни.

Непорасналите деца се проявяват във всякакви житейски ситуации – лични, интимни, приятелски, роднински, работни, битови, творчески. Спъват развитието, финансовото благосъстояние, кариерните постижения, любовните взаимоотношения, социалните контакти. Всичко! Не познавам човек, който да няма, или да е нямал такива замръзнали травмирани детски частици в себе си. Добре помня времената, когато аз самата се фръцвах обидено и разигравах цели драматични театри, наситени с гняв и обвинения, обикновено към съпруга ми. Не носим вина, че сме преживяли детски травми. Нито родителите ни носят вина, че са били участници в тези случки. Те самите носят своя товар от неизцелени детски травми. И техните родители. И другите преди тях.

Важното е, колкото и да ни е трудно, в каквато и тежка житейска ситуация да се намираме, да имаме искрица съзнателност. Да спрем да търсим причини за нещастията и неволите си в живота, във външния свят. Не са в другите хора, в случайностите, случките, превратностите на съдбата. Каквото и да е събитието, в каквито и взаимоотношения да сме, другите хора имат само 50% участие и отговорност за тази динамика. Останалите 50% са си наши. И не е проблем, че в нас дремят непораснали деца. Можем да ги намерим и изцелим болките им. Но за да сторим това, е нужно да имаме искрица съзнателност. Да допуснем идеята, че може пък и да има нещо в нас, което участва в ситуацията; не всичко е извън нас. Това вече е позицията на отговорността и силата. Когато възприятието ни е, че ние имаме роля в поддържането на неприятната ситуация, че нещо в нас също е фактор за съществуването на проблем и подлежи на промяна, тогава си възвръщаме силата. Когато “нещото” е в нас, то безспорно имаме силата да го променим.

Проблемът идва, когато не правим нищо за да освободим тези свои замръзнали в детската травма, части. Когато отказваме дори да погледнем към идеята, че и ние носим отговорност за събитията в живота ни, за взаимоотношенията с другите хора. Защото, колкото повече години минават, то ние трупаме още и още житейски опит, доказващ правотата на негативните ни вярвания – като снежна топка, която полепва още пластове сняг. И така се превръщаме в кисели, мнителни, раздразнителни, дръпнати стари хора с “особен” характер. Истинско изпитание са такива хора за онези, които трябва да общуват с тях. Но докато можеш да се отдръпнеш от някой познат, колега, или съсед – какво да правиш, когато това е твой близък, или даже родител?

На първо време – можеш да работиш върху твоите 50% отговорност за ситуацията. За твоето чувство на дълг, вина, или нещо друго. И после – да оставиш свободата на този човек сам да израсте, да престане да бъде непорасналото дете, за чието щастие ти носиш отговорност. Тя е само негова. И ако неговата искрица съзнателност също проблесне, той ще може да направи избора да освободи нараненото си непораснало вътрешно дете… или да продължи в доброволческо страдание.

Веднъж осъзнали отговорността за собствения си живот, веднъж щом се обърнем към нараненото дете вътре в нас, можем да преобразим живота си. Дори ако сме вече в неговия край. Осъзнаването е първата стъпка, а сетне – отдадена работа със себе си, използвайки ТЕС и Пренареждане на Матрицата. Новаторските дялове на невронауките настоятелно сочат към нуждата от соматични терапии, т.е. – такива, които въздействат и върху тялото, и водят до положителни промени в мозъка. Травматичното събитие, преживяно някога в миналото, предизвиква промени в тялото и мозъка, които не могат да се променят с разговорни терапии, или коригиране на поведението. Ето защо ТЕС и Пренареждане на Матрицата са брилянтни в това терапевтично пренареждане на вътрешния ни свят. С тях, буквално прекодираме програмите в мозъка ни, променяме неврологичната му структура, и това води до забележителни подобрения в начина по който се чувстваме, и преживяваме живота си.

Ако цял живот сме страдали в преследване на щастието, то е време да сложим край на страданието. Всичко, от което имат нужда нашите наранени, непораснали деца, е да бъдат чути, зачетени, успокоени, окуражени и обгърнати с любов. Колкото и време да е минало, в който и момент да осъзнаеш това, можeш да направиш промяна. Което и да е времето сега – точно навреме е да направиш стъпка към себе си.

Марти ♥️

Марти Иванова
Аз съм Марти Иванова и съм ТЕС майстор и преподавател. Основател съм на сайта www.Svoizbor.com - мястото, където откриваме и поддържаме онова природно естествено състояние на тялото и духа на здраве, радост и хармония. Имам повече от 10 години професионален опит с работа с терапевтични науки, сред които ТЕС (Техники за емоционална свобода), Пренареждане на Матрицата, НЛП терапия, хипнотерапия, медитация, енергийни практики. Работя със стотици Българи, както и с много известни български и чуждестранни автори, ТВ водещи, актьори, модели и журналисти, които избират да ми се доверят и да работят с мен всяка година. Мисията ми е винаги да ти напомням, че силата на изцелението е в твоите ръце; че винаги можеш да активираш любовта и да изградиш живота си наново и никой не може да ти отнеме силата да бъдеш емоционално и душевно свободен. Ако и ти искаш да видиш как можеш да направиш това, вземи моята БЕЗПЛАТНА книжка "Първите 7 стъпки към емоционална свобода, мир и спокойствие". Можеш да изтеглиш безплатната книжка от ТУК.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *