Блог

Пътят от детската площадка води или до самоувереността, или до малоценността

Чудили ли сте се защо едни деца порастват и се превръщат в самоуверени, оправни, харизматични възрастни, а други се губят в чувство за малоценност, неувереност, свитост? Заложби, може би ще кажете. Гени, дарби, способности, характер, семейна среда. И нищо от това не е даденост. Ролята на гените като носител на родова информация и предопределеност е твърде преувеличена. Играе някакви проценти роля разбира се, но основното нещо, което формира характера, поведението, себеусещането, взаимоотношенията с другите хора и околния свят, са програмите които получаваме в ранна детска възраст. Можем да отидем в толкова ранна възраст, че дори да стигнем до момента на зачатието и целия пренатален период. Но в този материал ще разгледаме тази крехка възраст между 3 и 7 години.

Като майка на дете в тази възрастова група, ежедневно ставам свидетел на ситуации между деца и техните родители, дядовци и баби по улици и площадки. Тези два случая с деца на които присъствах толкова ме разтърсиха, че реших да ги разкажа, за да бъдат алармена лампичка за всички родители и (не)пораснали деца.

Ето как се зараждат моделите на свито и неуверено, самосаботиращо поведение:

  • Ситуация 1: Насред централна оживена софийска улица забелязвам тюкхаща се на висок глас баба, която обяснява как се е обърнала за минутки за да купи цветя, а внукът ѝ изчезнал. Около нея се събира множество, дават се различни предложения, опитват се да позвънят на момчето у когото се знае, че има телефон. Тъй като съм с колело и се придвижвам бързо, правя скоростна обиколка на периметъра и не след дълго намирам далече надолу по улицата малко момченце, отговарящо на описанието. Приближавам се внимателно и го заговарям, разбирам, че това е детето. А детето е в абсолютен ступор, като хипнотизирано. Опитвам да му обясня, казвам му, че всичко е наред, в безопасност е, че без да иска, загледан в играта на телефона се е отдалечил и, че баба му го чака съвсем наблизо. След секунди идва и друга жена от екипа търсещи, поема го и го води до бабата. И там… се отприщват вратите на ада. „Манолееее (името е променено), къде беше, как не те е срам, как можа да ми причиниш това, ох, сърцето ми щеше да изскочи, сега ще видиш ти, ще кажа всичко на майка ти“. Друга разтревожена минувачка се навежда и размахвайки пръст под носа на детето го смъмря „Как не те е срам да правиш така, трябва веднага да се извиниш на баба си“. А на мен ми идва да натисна паузата, да отида да вразумя малко бабите и да им обясня, че в момента е витално важно това дете да получи подкрепа, обяснение, успокоение. Докато бабите и лелките мърморят, аз му обяснявам, успокоявам го, галя по главичката, опитвайки се да докосна поне някои от точките, които знам, че внасят спокойствие и снижават стресовата реакция. Опитвам да успокоя и бабата с надеждата, че гласът на разума може да стигне отвъд бушуващия адреналин в главата ѝ. Но все пак съм само случаен минувач, нали… Никой не е повикал терапевт.
  • В следващата сценка баба и внуче седят на метър разстояние на пейката, детето все така не получава ласка, внимание и успокоение. Седи и слуша бабата, която се жалва по телефона на майка му, обяснява колко много детето я е притеснило, как е вдигнала кръвното, колко е непослушен, как трябва да бъде наказан и т.н. Детето все така е в ступор, гледа в точка безизразно. Гледам ги и ми се реве… Защото съм свидетел на жива травма и знам всички последици от нея, и не мога да променя нищо. Гледам ги и виждам следващото поколение травмирани клиенти, които ще идват в моя и на колегите кабинети. Хора които се чудят защо ги измъчва ирационално чувство за вина, тревожност, ниско самочувствие, неспособност да поемат отговорност, бягство от рискове, липса на ориентация.

Какво се случва в тази наглед незначителна ситуация ли? Детето е включило на автопилот, забило нос в телефона. (Родители, цената на минутките спокойствие чрез телефони и таблети в ръцете на децата ви е твърде висока!!!) Дори не е разбрало, че бабата се е спряла за нещо, а е продължило да ходи по улицата. По някое време се е усетило, че е самичко, заобиколено от непознати, без да знае къде се намира и къде е бабата. Дезориентирано, уплашено, може би се чувства изоставено и то до такава степен, че не се сеща, че може да позвъни. И вместо да получи успокоение и грижа, получава канонада от обвинения, укори и още порции страх – сгрешило е, виновно е, причинило е нещо лошо на баба си, разтревожило е майка си, и ще бъде наказано.

Защо е в безизразен ступор? Защото това е защитен механизъм на психиката. Когато сме изправени пред някаква заплаха – реална, или само с усещането за заплаха, механизмите на психиката са три. Борба, бягство или замръзване. Можеш да се сбиеш ако има с кого. Можеш да избягаш ако има от какво. А в случая имаме стресова ситуация „изгубих се, сам съм, и на всичкото отгоре съм виновен, застрашил съм живота на баба и мама ще ме накаже“. Няма изход. Единственият вариант срещу това усещане за непреодолима заплаха е замръзване. И в този един миг се случват каскада от психични процеси. И се раждат убежденията, които като невидими куки ще дърпат назад порасналия мъж. „Не съм достатъчно добър. Не се справям с непозната обстановка. Причинявам вреда на близките си. Виновен съм“. А колко тревожни разстройства в клиентите с които работя, връщат назад към подобни епизоди в детството… Ще попитате „Ама наистина ли един такъв случай може да доведе до толкова тежки последствия?“ – Не непременно. Но пък и такива ситуации обикновено не са единични. Обикновено това е повтарящо се отношение от възрастните към детето и стил на възпитание. Това вече със сигурност оставя неизличими следи.

  • Ситуация 2: Суетене на детската площадка. Момченце е паднало отвисоко от катерушката на глава, лежи по гръб и през сълзи казва, че не си чувства ръцете и ги е ударило лошо. Двама възрастни опитваме да го успокоим и да проверим за наранявания. Коментираме, че не е добре да се изправя бързо или рязко, по-добре да полежи. Отново идва побесняла баба, хваща го безцеремонно под мишниците и го изправя на крака. Започва да го обижда, хока и заплашва. „Как може да си такъв бе, ден мира нямам от теб, непрекъснато падаш! Имай късмет да си си счупил нещо, ще видиш ти излизане навън с баба си“. С последен отчаян опит да привлека вниманието на бабата, се провиквам, че детето има нужда от успокоение, грижа, внимание, ласка, не от хокане. Че в момента то е важно, не нарушеното спокойствие на бабата. Но каузата е загубена… Бабата дърпа момчето към дома, а то ходи като в унес. Хайде да се опитаме да влезем в обувките на детето. Има чисто физически усещания за пропадане в пространството, загуба на опора. Има силен удар на главата, замайване. Има силна болка в ръцете (и може би другаде), и неспособност да ги движи. Със сигурност уплах. И в този момент на психическо и физическо разтърсване идва и бабата с обвиненията и заплахите. Какви убеждения могат да се родят в този момент? „Губя опора в живота, когато правя нещата които искам, Не ме бива за нищо, Неспокопосан съм, с две леви ръце съм, Опасно е да правя правя нещата които ми носят удоволствие, Забранено ми е да се забавлявам, Няма да поемам рискове в живота“ и т.н., и т.н.

Възрастните изобщо нямат и идея какво причиняват на децата в тези моменти. Разбира се, разбираемо е, че родителите (прародителите) в тези моменти също са в състояние на уплах, налага им се да взимат трудни решения, не са склонни да нарушат комфорта си и предпочитат едно кротко, пасивно, подчиняващо се дете. Само че искам да ви кажа нещо, което разбрах през опита си на родител и през опита си на терапевт: Няма такова нещо като послушно дете. Има травмирано дете. Искаме децата ни да да се превърнат в свободни, умни, самоуверени, способни възрастни, да успеят в живота. Обаче за наше удобство предпочитаме докато те са деца, да са кротки, да не ни притесняват, да не ни тревожат, да слушат, изпълняват и да се подчиняват. И чрез раздразнените ни, гневни, укорителни, ограничаващи реакции, ги учим да бъдат пасивни, подчиняващи се, неуверени, свити, виновни. Заученото поведение в детска възраст намира своите проявления във всяка житейска сфера в зряла възраст – в партньорските взаимоотношения, в приятелствата и средата, в професионалната реализация, в отношенията с парите и материалното благосъстояние, в здравето и т.н.

Разбира се, можем да реагираме и по друг начин. За това обаче е нужна емоционална зрялост, разбиране за психичните процеси, информираност и знания получени от подобни на тази статия, и книги. И много работа върху самите нас, върху нашите собствени детски травми и възприети от родителите ни поведения. Върху нашата собствена несигурност, страхове и неувереност.

Нужно е да разберем, че ситуациите и случките са до голяма степен неутрални. Ние им придаваме смисъл, значение и емоционално кресчендо. Разбира се, че ние също като участници в ситуациите сме въвлечени в нашите емоционални бури и точно затова е нужно да бъдем изключително осъзнати за мислите, чувствата и реакциите си.

Какво би било уместното поведение на възрастния човек в двете посочени ситуации?

  • Ситуация 1 (Загубеното на улицата дете): След като детето е намерено и отведено при баба си, зряла и здравословна реакция от нейна страна би било „Ах, Маноле, слава Богу, че си тук! Наистина се уплаших, когато осъзнах, че липсваш. Много се радвам, че всичко е наред. Как си момчето ми, сигурно и ти си се притеснил и си се уплашил много? Спрях да купя цветя и ти сигурно не си ме чул, залисан в играта. И си продължил надолу по улицата сам. Всичко е наред вече, в безопасност си, добре, че се намерихме така бързо. Направих всичко възможно да те намеря и ето те тук! Ето виж, сега съм тук до теб, виж зелената ти тротинетка ти е до мен, пълно е със загрижени и добронамерени хора, които ти се радват. Сигурно е било много стряскащо да се озовеш изведнъж сам, браво, че си запазил самообладание. Ела, седни до мен, дай да те прегърна и даже като се успокоим можем да си купим сладолед“

Важно е да се разбере, че:

  • детето има нужда да му се обясни ситуацията
  • трябва да разбере, че не е било изоставено, а бабата е впрегнала сили да го намери
  • да бъде успокоено, че е в пълна безопасност
  • да му се покаже, че няма вина
  • да бъде поощрено, че въпреки трудната ситуация се е справило

Важно е също така да бъде докосвано, прегърнато, погалено, Да се почувства присъстващо тук и сега и най-добрият начин да бъде извадено от трансовия унес е чрез сетивата. Това което може да пипне, да усети като допир по кожата си, да види, да помирише, да вкуси, да чуе. Колкото и да е трудно да овладеем собствената си паника, е важно да помогнем сами на себе си и после да поемем ситуацията в ръце. След като детето се е поуспокоило е нужно да говорите с него. Да му се обясни отново ситуацията. Да му се посочи колко неподходящо и опасно е да бъде с телефон в ръце докато се върви по улицата и да се вземат мерки за това. Важно е детето да има яснота и сигурност какво се е случило и какво предстои като последствия. Заплахите „Сега ще видиш ти и какво ще ти направи майка ти“ са крайно неподходящи. Вменяването на вина „Как можа да причиниш това на баба си, извини се веднага“ не бива да се случва! Нужни са успокоение, демонстрация на грижа, любов, яснота. И за да олекне изцяло тежестта на ситуацията, накрая може да се намери нещо смешно в цялата ситуация, и дори да се отпразнува (със сладолед) успешната развръзка. В този положителен вариант, трудната ситуация оставя усещането „Мога да се справя и с трудните житейски ситуации, подкрепян съм“. А в негативния вариант оставя едно травмирано дете.

  • Ситуация 2 (Падане от катерушката): Подходящо поведение след падането на детето, превиващо се от болки би било емпатия. „Как си моето момче, покажи ми къде те боли? Разбирам, че болката се чувства толкова силно, че може да си се уплашил. Покажи ми, дай да проверя дали всичко е здраво. Облегни се тук, полежи докато се уверим, че всичко е наред и вече се чувстваш по-добре“. Отново важат докосванията, прегръдките, обяснението „паднал си от катерушката, не се безпокой, никой няма да ти се кара, искам само да се уверя, че всичко е наред с теб и си в безопасност. Каквото и да се е случило, можеш да разчиташ на мен, ще се погрижа за теб. Хайде опитай да си раздвижиш ръцете, радвам се, че вече ги чувстваш. Даже мисля, че след малко пак ще се държиш здраво за лоста и ще се катериш. Радвам се, че си толкова смел и се впускаш така в приключения, нека обаче да видим как може да бъде по-безопасна играта“

Трябва да окуражаваме детето да говори, за болките и емоциите си, да му бъде показано, че е ОК да плаче, че има някой който го е грижа за него и уважава чувствата му. Когато детето се успокои и дойде на себе си, вече може да се говори с по-голяма строгост, да се посочи ясно опасността, да се вземат решения как тя да се избягва в бъдеще. Когато ангажираме детето също да участва във вземането на решения и осмислянето на ситуацията, това му дава увереност, чувства се чуто, зачетено и се учи да поема отговорност. Неизменно помощно допълващо средство в такива ситуации е ТЕС (Техниките за емоционална свобода). Потупването и докосването по акопунктурните точки, сигнализиращи на центъра в мозъка отговарящ за стресовата реакция, подпомагат бързото намаляване на болка и негативни емоции.

И ако мислите, че тази умелост в реакциите и поведението ви като възрастни изисква твърде голяма ангажираност от ваша страна, причинява ви дискомфорт и нарушава спокойствието ви, искам да ви припомня едно нещо. Отглеждането на дете не цели да запази вашия комфорт. Не е важно да запазите вашето удобство, а да изградите една стойностна и завършена личност. Отглеждането на дете не се ограничава до това да му се осигури материална задоволеност във вид на дрехи, храна, играчки, дом и добро училище. А също така е отговорност каква психика, каква самооценка и какво светоусещане ще изгради чрез нас.

Твърде възможно е някой да възкликне „Това е твърде мекушаво, лигаво, какви са тези модерни глупости, нас са ни възпитавали с шамари и ето, че нищо не ни е станало, излязоха хора от нас“. Така е. Излязоха хора. Но какви хора? Можете ли с ръка на сърцето да кажете, че мнението на другите не ви влияе, че се чувствате уверени във всяка ситуация, че имате успешна реализация, финансово изобилие, каквото захващате го правите с радост и го довършвате, че не усещате вътрешни спирачки в отношенията с хората, че посрещате свободни от вина, напрежение и тревога предизвикателствата на живота, че се чувствате обичани и на свой ред обичате свободно, че без притеснение показвате и говорите за чувствата си?

Знам отговорите. Истината е, че възпитанието чрез липса на ласка, грубост, подигравки, критики и обиди създава емоционално хладни, затворени, неуверени, невротични възрастни, обременени с комплекси за малоценност и личностови разстройства. Чудесно е, че имаме методите на енергийната психология чрез които можем преработим детските си травми и да изградим нови, подкрепящи вярвания наместо деструктивните и ограничаващите такива. Но на първо време няма ли да е чудесно да спрем да създаваме травми, които после да бъдат лекувани? Мисля си, че е време да прекъснем тази нишка, която се точи от поколения и да оплетем нова, подкрепяща, окуражаваща, даваща любов, създаваща доверие, мъдро насочваща и създаваща емоционално зрели, справящи се с живота личности. Родителите ни са правили най-доброто на което са били способни, със знанията и уменията които са имали към онова време. Само че сега сме в други времена, информацията се предава свободно и качествено, и само от нас зависи докъде ще разширим собствения си светоглед. За да можем да дадем още по-големи възможности на тези, които идват след нас.

Благодаря, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще получат полза от нея!

Марти Иванова
Аз съм Марти Иванова и съм ТЕС майстор и преподавател. Основател съм на сайта www.Svoizbor.com - мястото, където откриваме и поддържаме онова природно естествено състояние на тялото и духа на здраве, радост и хармония. Имам повече от 10 години професионален опит с работа с терапевтични науки, сред които ТЕС (Техники за емоционална свобода), Пренареждане на Матрицата, НЛП терапия, хипнотерапия, медитация, енергийни практики. Работя със стотици Българи, както и с много известни български и чуждестранни автори, ТВ водещи, актьори, модели и журналисти, които избират да ми се доверят и да работят с мен всяка година. Мисията ми е винаги да ти напомням, че силата на изцелението е в твоите ръце; че винаги можеш да активираш любовта и да изградиш живота си наново и никой не може да ти отнеме силата да бъдеш емоционално и душевно свободен. Ако и ти искаш да видиш как можеш да направиш това, вземи моята БЕЗПЛАТНА книжка "Първите 7 стъпки към емоционална свобода, мир и спокойствие". Можеш да изтеглиш безплатната книжка от ТУК.

1 Comment

  • Бояна
    Отговор

    Ставам свидетел и аз на подобни неща, даже за много по обикновени ежедневни случки, за които децата са хокани, отхвърляни, обвинявани и потискани.
    Пример – внукът на моя чичо, т.е. втори братовчед на моя син, кара колело, друго дете с колело го блъс ка и той пада и се удря доста. Първта реакция на чичо ми е да върви към него с насочен показалец и през зъби да му казва, Не, не, не, да не съм видял сълзи!
    Аз съм в потрес, сърцето ми се свива, ама какво да направя. Отивам и започвам да го питам как е, с надежда че ще уловя част от натиска върху него и ще му дам секунди поне да се съвземе, На сцената е свидетел и моя син, на когото после казвам че плачът е нещо нормално и естетвено и че когато на човек му се плаче има пълно право да го прави, независимо от възраст и пол.
    Ядосвам се често, но си давам сметка че тези хора не могат да бъдат съдени и обвинявани, както казвам аз , те са жервти на жертви. Аз не съм тераоевт и не мог да предавам по този начин като Теб Марти нещата, но считам че поне прекъсването на порочната поредица в моето смеемйтсво ще даде едно начало на едно по-добро място за нашите деца. Те ще бъдат по уверени и спокойни пълноценни същества. Каквито всъщност са още с раждането 🙂

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *