Блог

Как победих рака и изцелих обезценяването

“Левкемия. Дизайнерско ДНК”. Думите минават през ушите ми! Нито една фибра в тялото ми не потрепва и не резонира на тази диагноза. Питам се защо им е толкова лесно на докторите да поставят такива етикети, не разбирам!? Повтарям си го няколко пъти, предъвквам го, премятам съчетанието на буквите през зъбите, езика, гърлото, стомаха… Забравям това буквено съчетание няколко пъти. Близките ми ме питат, какво са казали докторите, какво ми има, а аз не мога да се сетя за думичките. И все още ми е трудно. Не го приемам! Цялата ми същност не го приема.

Вече съм достигнала до съзнанието, че няма нищо случайно. Че моето здраве е отражение на вътрешния ми свят. Чудя се къде сгреших. Лутам се. Правя се на силна (както обикновено) пред другите, а душата ми плаче от хилядите нови зададени въпроси. Защо аз? Това ли е? Кой да ми помогне, как? От това ли ще се умира и кога? И така дни и нощи. Минава време и вече мога спокойно да говоря с жените – съседки по легло в болницата. Отново етикети – рак на костите, рак на кръвта…. А под етикетите едни прекрасни хора, мили, добри, усмихнати и приказливи. Какво става, какво направиха пък те за да им се случват такива неща!? Трябва да помисля. Толкова много прекрасни хора в едно клише, етикет. Хмм…

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНА КНИЖКА

"Първите 7 стъпки към емоционална свобода, мир и спокойствие"

Основните стъпки към емоционално свободен и душевно изпълнен живот.

Започвам да търся отговори на хилядите въпроси. Нали болестта е пътят към себепознанието, пътят към себе си. Препрочитам Луиз Хей отново. Там пише, че нагласата ми е грешна и умът ми трябва да бъде пренасочен към съществените неща – любовта и радостта. Че жестоко заглушавам вдъхновението си. Че се страхувам да бъда такава, каквато съм. Мисля и премислям, чувствам, че не е само това. Тази мила дама не ми дава Отговора. В края на краищата цял живот живея вдъхновена от живота, от това, което правя за близките и любими хора, пък и винаги съм давала най-доброто от себе си, каквото съм могла в този момент. Не се чувствам неудовлетворена от това. Любов винаги има в живота ми. Предполагам и радост.

Проверявам и германската нова медицина какво е написала по въпроса. Сигурно доктор Хамер е изследвал този проблем и е писал за него. Оказах се права. Голяма късметлийка съм. Според него левкемията не е болест, а лечебна фаза на конфликт на самообезценяване. А когато е хронична, както е при мен, означава, че лечебната фаза постоянно се прекъсва от кратки рецидиви на конфликта на самообезценяване, предизвиквайки „хронична” левкемична лечебна фаза. Шокирана съм. Това обяснение наистина резонира с моята същност. А умът ми хитричко е избягвал този отговор. Нали точно той е този, който постоянно се опитва да се сравнява с другите, дава квалификации кой е по-умен, по-успешен, по-богат или красив, по-слаб или дебел. И точно той е този, който е постоянно недоволен от това, което си ти, от твоите способности и възможности. И ето, че вече имам сламка. Започвам да търся наистина какво точно означава думата самообезценяване в тълковният речник, в уикипедия. Няма информация.

Много странно, защо ли?

Всеки като я чуе, вече има асоциация какво може да означава. Но никой не е направил точната формулировка… Или не бива да я прави. Нови въпроси. А тези нови въпроси носят толкова нови отговори. Кому е изгодно хората да си се самообезценяват сами. Как е заложено?… По рождение ли, чрез възпитание в семейството ли, образованието ли? Прозирам страшната машина и огромна конспирация.
За толкова много „важни и специални“ хора е твърде удобно да управляват други, които не само, че са се самообезценили, но и го правят постоянно и си се поддържат сами в това състояние. В края на краищата няма смисъл да го мисля точно сега. Целта ми е да търся и намеря своя път. Главният въпрос е „Защо аз не виждам колко съм ценна и ценна ли съм въобще, а и за кого“?.… Как така стигнах толкова много сама себе си да се самообезценя.

И всичко това при положение, че толкова много се старах да работя над себе си. Успях да отгледам прекрасно дете, което наскоро завърши магистратура и вече крачи успешно през живота. Успях да превъзмогна себе си и страховете си и да прекъсна брак, който отдавна беше спрял да бъде такъв. Успях дори да говоря със шефа ми да ми повиши заплатата, като смело (поне според мен) да покажа колко съм ценна за фирмата и да се опитам да отстоя някак си интересите си. Това последното не ми се получи както го замислях, но все пак се гордея от това, че се осмелих. Постоянно се балансирах чрез Сай Кей и каквито още практики знам. Мислех си, че съм постигнала вече някакъв напредък в повишаването си на себеоценката ми. А то – левкемия – хронична левкоцитна. Т.е от време на време може би се обичам и се ценя и от време на време хич не се обичам и ценя.

Разсъждавам си, че е напълно възможно и по рождение да имаш такъв уклон. Когато си в Не-аза. Според моя Хюман дизайн съм профил 1/3. С първата линия в Личността имам за тема несигурността. А тя води до страх – страх от неизвестното и неузнаваемото. И това ме фиксира доживотно да изследвам, да търся дълбочината на нещата в живота, за да имам солидна основа. Третата линия пък ме фиксира неосъзнато на проби и грешки в материалната плоскост. Обрича ме на провали и грешки и…много трудности в живота. Накратко Бог ме е създал като личност, която се страхува от нещата, които не са солидни, и за разкош ме среща постоянно с тях. Такъв е животът ми – да открия отново и отново чрез пробата и грешката, че нещото не работи. Мога да издам енциклопедия в няколко тома по темата. Цената е много несигурност, чуство за малоценност, липса на вяра, че доброто е достижимо, и скрит песимизъм под маската на авто хумор. Аз съм специалистът по това, кое не работи. Сякаш съм живяла няколко живота на бързи обороти. Но пък обществото като цяло търси какво работи….

Всичко това ми дава вярата и силата все пак да споделя какво работи. Надявам се да помогне на много хора в моето положение, а и на всички останали, за да не изпадат в подобна ситуация. Безгранично обичам всяко едно създание и ако мога да спестя някому по някакъв начин тревогите и страданията му, ще бъда безкрайно щастлива.

  • Бих била благодарна, ако поне един родител отгледа децата си, обяснявайки им колко са уникални точно каквито са, без да очаква и изисква, без да сравнява и осъжда.
  • Ако може поне един учител да се вгледа в очите и душата на децата и да прозре духа и искрата, които носят учениците. Да ги възпитава в любов и емпатия към себе си, околните и към науките.
  • Ако поне един началник прозре Твореца в подчинените си и започне с уважение и възхищение да се отнася към служителите си, отказвайки се да налага себичност и комплекси.
  • Ако поне един политик пожелае да управлява себеуверени и себеуважаващи се хора и ги поведе към непознато и вълнуващо бъдеще.
  • Ако поне един корпоративен магнат спре да манипулира хората и да ги подтиква да искат още и още, като осъзнае, че ние не сме само консуматори на стоки и услуги.
  • Ако поне един болен излекува духа, тялото и душата си. Да започне да обича себе си, да пожелае да живее, за да изпълни мечтите си. Да пожелае да живее в очакване на нова любов, на нова перспектива за реализация. Да пожелае да живее заради себе си, за да не се лиши самият той от радостта да се радва на семейство, внуци, успехи, смях и удоволствия. Да пожелае да живее, за да се остави животът да му поднесе всичко това. Да пожелае да се довери на себе си и да се остави да се самоизлекува, след като се е саморазболял, осъзнавайки колко е важен и ценен преди всичко за себе си, а след това за личната си Вселена.

Продължавам да размишлявам. Все пак някъде навътре, надълбоко и в мен има загнездено черно и рошаво съмнение, което тихо и кротко години наред e извършвало подривна и саботираща тялото ми дейност.

Поне така излиза според диагнозата. Остава да попитам себе си. В енергийните практики, които практикувам, не се изисква такова дълбочинно проучване. Там е лесно. Разбирам блокажа в жизнената енергия, балансирам я и така се започва нов живот. Когато жизнената енергия започне отново да тече в правилната посока, човек се изпълва със сила и увереност, любов и отдаденост. Така остава само споменът за емоцията, без тялото да носи тежестта от нея. По подобие на раждането. Всички родилки помнят, че е било ужасяващо болезнено, но никоя не помни болката. Сега обаче дошло e време да разбера какви демони съм пъхнала под килимчето си в годините преди това. Да поговоря с единствената, която познава целия ми живот – самата мен. Рядко човек се решава на такова нещо. За такава медитация все няма време, все има нещо по-важно…

МЕДИТАЦИЯТА

Затварям очи. Дишам, издишам.
Седя си, заровена в меланхолията, която е изпълнила всяка клетка от мен. А в нея има мъка, самосъжаление, драматизъм, неразбраност и какво ли не. Сълзи и хлипове на всеки въпрос и ридания на всеки отговор. И все по-навътре и все по-надълбоко. Просто не виждам края, докога така…. И ето ме. Вече се виждам оголена. Такава, каквато съм отвътре. Висока, стройна, с изправена осанка. С тънка талия и дълги коси. Почти ефирна. Облечена съм в рокля до земята с дълъг ръкав, пристегната на кръста. Роклята ми е от ефирна материя, на различни слоеве, както и ръкавите. Боса. Виждат се само пръстите на краката и част от стъпалото. Разпознах си татуировката на глезен. Наистина съм аз. Бях приказно, вълшебно същество, което не е от този свят. Такава, каквато не съм си представяла дори, че съм или че мога да бъда. Това е красивата ми душа. Стоя и наблюдавам. Виждам се на брега на морето. Стъпалата ми са на границата на между сушата и водата. Тихите и нежни вълнички почти докосват пръстчетата на краката ми. Наблюдавам гладкия прибой, с едва доловима пяна накрая, като ръчна дантела. Спокойно ми е отвътре, няма и помен от бушуващите страсти допреди мъничко. Навсякъде около мен по пясъка и във водата е посипано с милиони скъпоценни камъни. Искрящо бели като най-фино шлифовани брилянти в различни големини и форми. Кърваво червени, греещи с вътрешна светлина, приличащи на рубини, червен берил и диамант. Всеки от тях светещ с вътрешна червена светлина във всякакви нюанси и интензитети. Разпръснати и сини светещи скъпоценни камъни като лазурити, сапфири и топази. Имаше и светещи бенитоити с тяхната ослепителна вътрешна красота. Розови, жълти, оранжеви, кафяви и черни. Навсякъде пясъкът беше обсипан с тези скъпоценни камъчета, което допълнително придаваше на мястото вълшебен и магичен вид.

И така докъдето ми стига погледът. И там, на края на хоризонта, в далечината нещо, загатващо гора. Продължавам да оглеждам мястото. Светло е някак си, макар че не се вижда нито слънце, нито луна. Нещо подобно на вечер, в която слънцето е залязло преди половин час. Все още не е тъмно, но не е и нощ. Може би заздрачаване. Но без усещането, че ще става по-мрачно. Над мен небето е посипано с милиарди звездици, за които нямам никаква идея дали са от познати или непознати съзвездия. Затаявам дъх от толкова красота. Сякаш и камъчетата под и около мен са част от това небе.
Изведнъж забелязвам някакво движение в далечината. Към мен се приближава красиво дете, на около четири – пет годинки, едвам стигащо до кръста ми. С огромни тъжни сини очи и късо подстригана коса. Когато се доближи на достатъчно близко разстояние, с огромна изненада забелязах, че това всъщност съм аз, каквато съм била като малка. Или поне каквато съм изглеждала на старите снимки. Момиченцето беше нещастно и едвам сдържащо сълзите си, защото се чувстваше самотно и изоставено. Наскоро майка му и баща му се разделили грозно и то се затворило в себе си, защото не можело на нито един от двамата да сподели какво му е. Чувстваше се необичано и за никого не важно. Смяташе, че дори и да умре, никой няма да забележи или да тъжи. А ако пък го забележат, най-добре е дори да умре, за да накаже родителите си за тяхната безчуственост. Разплаках се и аз. Прегърнах своята невръстна версия. Обсипах я с топли и ласкави думи, изпълних мъничкото сърчице с всичката любов, на която бях способна. В един момент и двете спряхме да плачем. Успях да й обясня, че точно заради нея сега съм толкова голяма и успешна. Нека ме погледне! И в този момент се завъртях около себе си на пръсти. Така, както го правят малки момиченца пред бащите си, когато се фръцкат с нова дрешка. Ефирната дълга рокля се се изпълни с лекия морски бриз и заприличах на принцеса от детските приказки. Детето се усмихна щастливо. Очичките му грейнаха с видимо възхищение в тях. Позна неговата мечта в мен. И така усмихнато и щастливо се отдръпна.
Защото към мен идваше ново дете приблизително на 7-8 годинки. Вече знаех кого да очаквам. Отново и отново идваха деца, девойчета, по-големи момичета. Всяко от тях, носещо си болката на премълчаната обида, срам и унижение. И всички те в самота преживяващи скритите сълзи. Прегърнах всяко едно, поплаках с всяко едно. Идваха на различни възрасти и с различни истории и си мислех, че това няма да има край.

На тези, които изпитваха срам, им бе обяснено, че този срам само те са го преживели по този начин, че трябва да се гордеят с всичко, което са научили, постигнали и преживели. Защото дори и да простиш на някой за това, че те е засрамил, не означава, че ти се чустваш очистен. Обясних и че всъщност никой не е искал да ги нарани, поне не и нарочно. Та дори и завареният ти дядо, който „уж“ без да иска те докосва на „различни“ места. Всъщност благодарение на преживяното от тях, аз мога да изпитвам и гордост и смирение едновременно. Също така и че самата аз се гордея с тях. На всички тези мои мънички Аз показах красивата си, напета и горда осанка сега. Нека ме огледат и да видят какво се е случило след време. Надзърнах в очите им, видях отражението си, та те ме виждаха като горда и силна амазонка. С пристегнат колан около тънката ми талия. Роклята този път услужливо бе прилепнала като панталон и очертаваще добре мускулатурата на тялото ми. Липсваше само лъкът и въоръжението им, но твърдият ми стоманено син поглед им подсказваше, че съм много повече опасна така, отколкото с каквото и да е въоръжение. Видях в погледите им техния идеал и мечта.

Прегърнах поотделно и всички мои мънички версии, които се чувстваха обидени. Всички те, нечули думичките, изразяващи любов към тях, а само това, в което ги ограничават, забраняват или подтискат и съответно наказват. Обидата, оставила дълбоки белези по личицата им, кървящи рани в сърчицата им и тежки окови в душите им. Прегръщах, целувах, изтривах със сълзи белезите им, обичах всяко едно от тях. С любов към тях разруших натрупаната обида. Простих на себе си и научих децата как да прощават. Най-някрая всяко едно дете се почуства сигурно, спокойно и обичано. Всяко едно от тях разбра, че именно заради него днес аз съм специална и уважавана. Разказвах им различни истории, на някои дори се посмяхме. Защото това, че са те пренебрегнали като дете, не означава, че човек не може да мечтае и да следва мечтите си. Напротив, това само калява Духа, прави те силен, упорит и решителен. Благодарение на тези обиди аз съм видяла себе си и съм открила вътрешната си истина и светлина. Разказвах им и историята как на сватбата си съм се престрашила и съм взела микрофона и съм пяла от душа и сърце и за гостите си, и за бъдещия ми съпруг. Колко много комплименти и похвали съм получила след това. В техните очички се видях като човек, на който му ръкопляскат, като голяма рок звезда, на която всички се възхищават. Виждах, че съм техният идеал и мечта.Най-накрая си замина и последното дете. Всички си тръгнаха, хванати за ръце, подскачащи по детски на плажа, чуваше се детски смях и гълчава. Изпълниха далечината като мънички стилизирани фигурки, съставящи герданче от хванатите си ръце. (бел. Мартина – изключителна, спонтанно преживяна практика – същата правим в “Пренареждане на Матрицата с ТЕС!)

Отново настана тишина. Огледах се пак наоколо. Гладката и спокойна водна повърхност, безбройните скъпоценни камъни, блещукащи с вътрешна светлина по плажа и във водата, ми навяваха мир и спокойствие. Вдигнах нагоре погледа си. Чудя се какво ли ще е там, при звездите. И в момента, в който го помислих, полетях. Странното бе, че зрението ми остана на същото място. Като висш Наблюдател. Това, което виждах, бе звезден спектакъл. В различни части от звездното небе проблясваха разноцветни свръхнови звезди. Ето сега в десния край се появи ново слънце, след малко наблизо блесна нова звезда и после пак и пак. Любувах се на този красив спектакъл. Космосът се озаряваше от малки и големи свръхнови слънца, разрастваше се, примигваше и живееше някакъв си негов живот. Времето не съществуваше. Звездното пространство сякаш се запознаваше с моята звездна душа. Някак си знаех, че аз съм причината за всички тези нови слънца. Не знаех защо, но не ме и интересуваше. В общата картина цареше хармония и красота. Дори и моят образ в нея не ми липсваше. Присъствах и там, покрай морския бряг, макар да знаех, че още не съм се завърнала от космическата си разходка. Усещах се навсякъде, макар че не виждах навсякъде. Замислих се над това. Но ми се стори маловажно, защо ми е да пренеса Наблюдателя някъде? За да задоволи чие любопитство? Когато ми потрябваше някое знание от звездните пътешествия, щях да го ползвам, без да отдавам значение откъде точно е дошло. Бях добре центрирана, на правилното място съм. Бях там, в тишината и празнотата. Не знаех кога и дали ще се завърне моят образ. Присъствах.

Времето не е просто разстоянието между две събития. Тогава, когато то не съществува, събитията пак се случват, но в техен си ред. Всеки човек носи свое вътрешно време. С това се ражда. Той се ражда в тяло и времето е единственият му ресурс. За какво ще го ползва и ще го ползва ли си е личен избор, всеки има различно време за престой на планетата. В моето пространство време не съществуваше. Знаех го като понятие. Както че съм чувала, че някъде си в непозната държава има небостъргач и хора работят в него, живеят, дишат в него, поддържат. Но аз нямам никакво понятие какво е небостъргач и съответно което и да е от изброените неща. Присъствах там, на брега. Дори не чаках. Нямах никакви очаквания. Не съществуват понятия за търпение. Защото няма от и за какво да съм нетърпелива, когато всичкото време е в мен.
Така както полетях, така се и върнах. Неочаквано. Изглеждах по същият начин, както и преди. Отново стъпила с босите си крака на финия пясък. С поглед към звездите. С почуда и усмивка гледах проблясъците от образуването на новите слънца. Макар че аз вече бях на своя бряг, сякаш имаше верижна реакция в небето. Продължаваха да се формират нови звездни системи, галактики и вселени. Красота. 

Зачудих се какво да правя. Какво още не съм видяла? Пред мен проблеснаха скъпоценните камъчета, обсипали пясъка и морското дъно, като отражение на живия космос, на който допреди малко се любувах. На това място скъпоценностите и парите нямат стойност. За мен бяха просто красиви и вълшебни камъчета. Пресегнах се и взех най-близкото в дланта си. Рубинено червено, искрящо и топло. Вгледах се в него, за да му се полюбувам. Стреснах се и почти го изпуснах, защото извъднъж в него оживяха образи. Като 3D мини прожекция. Аз съм дете и се возя в трамвая. Отстъпила съм мястото си на една старица. И тя през цялото време, докато пътувах, си разказваше живота. Виждах как в началото ми е досадно, а след това я слушам от уважение и възпитание. Накрая малко преди да сляза вече, тя ми е симпатична, харесвам я и си говорим. Това което не съм разбрала е, че съм успяла да стопля самотното старческо сърце, от което се е отронило това камъче като спомен.
Вземам следващо камъче. Отново започва филмче. Правим ремонт, помагам на приятелка да боядиса апартамента и да изчистим след това. Даже не помня кога са се случили тези неща. Вземам още няколко бисера и всеки от тях разказва история. Изпускам ги поразено на земята. Оглеждам се отново. Няма смисъл да проверявам всичките. Навсякъде, докъдето стига погледът, е обсипано с такива скъпоценни камъни, неизброимо е. Пък и няма значение колко са. Прозрях защо са тук. Това бяха осъзнато или неосъзнато направени всичките добри дела в живота ми. Неща, на които не съм отдавала никакво значение и които винаги съм неглижирала. Нима съм била толкова ценна за тях и те ми се отплащат с такова несметно богатство?

Стана ми приятно да го разбера. Хубав живот. Пълноценен. Стана ми топло на сърцето и душата от толкова добра емоция, от толкова любов на едно място. Осъзнах, че съм била ценна за хората с делата си в моментите им на нужда. Тогава защо още продължавах да съм на това място? Защо може да съм ценна за толкова много хора, но не и за себе си?

Отново стоя на брега. Кичур леко се развява и нежно ме гъделичка. С нови очи разглеждам мястото, на което съм. Вече съм го опознала. Разбирам кое какво е и защо е там, какво ме заобикаля. Отново времето спира, всичко затихва, аз също притихвам. Нещо липсва. Толкова е очевидно още от първия момент, в който се оказах на този вълшебен бряг. Как може да няма Слънце на това място?

Със сигурност има слънца някъде в звездите в космоса, виждам всички нови слънца, а си имаше и предишни. Иначе как ще виждам звезди в небето!? Къде е Слънцето тук? В момента, в който си зададох този въпрос, усетих леко издигане, на около половин метър над повърхността. От земята под мен сякаш изникна малко златно кълбо светлина, колкото юмрук. Въртеше се с шеметна скорост около себе си. Наблюдавайки го, видях как започна да обикаля със същата шеметна скорост по ширина и височина около мен, докато самата аз не станах център в светлината от движението на кълбото. Всичко стана много бързо. Докато ме обикаляше и вече не виждах първоизточника заради скоростта, то се появи и се гмурна в гръдния ми кош. Поех си въздух за секунда-две и то излезе пак през гърдите ми. Този път се въртеше с малко по-бавна скорост от шеметната до преди секунди, доколкото можех да преценя. И въртейки се, вместо около мен започна да се издига все по-нагоре в небето. Макар че се отдалечаваше от мен, видимо ставаше все по-голямо. Присъствах и наблюдавах в захлас. Нямаше място за страх и емоции. Накрая кълбото от светлина спря да се издига и остана в небето. Бе се превърнало в Слънце. Всичко бе огряно от това ново Слънце , включая и аз. Почувствах топлината и ярката светлина.

Интересното е, че допреди малко не чувствах липса от това, че нямах топлина и ярка светлина. Допреди малко. Сега вече ги имам и не е така. Осъзнах, че Слънцето винаги е било в мен, около мен. Но аз не съм го търсила, не съм забелязвала, че липсва. Поне не и от първия път. Осъзнах, че Слънцето е любовта към себе си, любовта на Бога към теб, изразът на това да се обичаш такъв, какъвто си с всичките си дребни (според кого) недостатъци. Да осъзная, че съм създадена точно каквато съм и точно такава трябва да бъда. Слънцето бе символ на ценноста ми за мен самата. Вече знаех, че мога винаги да се топля на този вътрешен огън, идващ от Слънцето на моята ценност като душа, дух и разум. Разбрах, че вече няма сила, която да може по някакъв начин да се опита да ме накара да се самообезценя. Наслаждавах се на това ново усещане, което се разливаше из цялото ми тяло. Радвах се като малко дете на чувството от това да съм ценна не заради другите, заради добрите си дела или нещо друго, а заради себе си. Нещо съвсем ново и непознато до този момент разбиране и усещане за себеценност. Моята ценност в света, като слънце, което грее.

Със сигурност, ако попитам слънцето дали се притеснява дали го ценят навсякъде на планетата би се много озадачило на този въпрос. То си грее, без да го вълнува и без да изпитва вина или срам, че не огрява навсякъде. Вкусвах това ново знание, това ново усещане, проверявах го. Моята ценност заради мен самата вече се бе пропила във всяко мое атомче и клетка. Дишам, издишам.
Вдишвам и отварям очи.

*****

Изминали са само два часа. Два часа, които преобърнаха и пренаредиха ценностната ми система. Обзета съм от безкрайно спокойствие и вътрешно щастие. Сякаш няколкото тона стрес, страх и притеснения са се изпарили. След месец съм на нови изследвания. Вярвам, че всичко ще е добре при мен. И това не е от онези надежди със трепетливо гласче и притеснени, някой да не ги чуе. Моята вяра е знание от вътрешна истина за нещата. Имаш такава вяра тогава, когато си изцелен и събуден.

Себеобезценяването е токсично занимание с фатални последици, което нито ви служи, нито ви защитава. Въпреки че сте обусловени да вярвате, че ако скриете истинското си аз и се превърнете в някой друг, може би ще заслужите любов и уважение. Но това е фалшиво програмиране. Вие сте великолепни същества точно каквито сте. Не е нужно да се променяте, за да “спечелите” одобрение или да докажете нещо на някого. За да се разкрие потенциалът на Човека, той трябва да расте и да се разширява, а срамът, вината и унижението е противоположното на това. Себеобезценяването не ви позволява да изразите собствената си уникалност, а и за по-сигурно трябва и да се извините като цяло за своето съществуване.

Аз се изчистих от тази отрова чрез медитация. Със сигурност има и други пътища. Целта ми е не да доказвам, че моят начин е най-верният, а само да посоча посоката. По кой път да мине човек, с кого , кога и как е въпрос на личен избор.

Има и утвърждения, които могат да помогнат в процеса на човек, който иска да повиши себеоценката си. Утвържденията като:

  • Гордея се със себе си.Гордея се с решенията и изборите си.
  • Аз съм великолепен само, само заради това, което съм.
  • Разговарям със себе си със състрадание и доброта.
  • Лесно генерирам състрадателни чувства към себе си.
  • Имам дълбока благодарност към себе си.
  • Чувствам гордост от това кой съм.
  • Аз съм напълно състрадателен към себе си.
  • Моите мисли и чувства са важни.
  • Аз съм ценен.
  • Аз съм достоен човек;
  • Хубаво ми е да се чувствам достоен/а
  • Позволявам си да се чувствам силен/на и горд/а
  • Позволявам си да блестя като ярка звезда.
  • Чувствам се чудесно, когато следвам своите желания и нужди.
  • За мен е безопасно да се чувствам добре за себе си.
  • Щастлив съм да се грижа за себе си.
  • Аз изпитвам съчуствие към себе си.
  • Радвам се, че практикувам съпричастност към себе си ежедневно.
  • Чувствам се сигурен, в безопасност и обгрижен.
  • Мое естествено право е да се чувствам добре.
  • Моето естествено право е да се чувствам достоен и ценен.
  • Чувствам се удобно да се грижа за моите нужди и желания.
  • Признавам, че в детството ми бяха наложени обидата, срамът и унижението, с което стигнах до самообезценяване, но аз ги оставям да си отидат с доброта и разбиране.

Изцелих се и се събудих.

Скоро ще отида отново в болницата за поредните тестове. В днешното ми ново Аз вече въобще не се вълнувам какви ще са показателите. Наистина. Аз знам, че съм здрава и съм изхвърлила отровата от себе си. Написах всичко това, за да може всеки да съпреживее това пътешествие с мен. Защото аз съм отражение на всеки един човек и всеки един е мое отражение. Искам да отразявам здрави и щастливи хора, за да бъда и аз самата такава. Написах тази история, за да мога да я разказвам отново и отново като антидот, ваксина срещу морето от самообезценяващи се хора. За да мога да дам надежда, че начини има. Диагнозите са просто едни етикети, а под етикетите има прекрасни хора, мили, добри, усмихнати и приказливи. Нека всеки погледне в себе си, да открие своето слънце и да се изцели.

Ще завърша с това, с което започнах.
Бих била благодарна, ако поне един родител отгледа децата си, обяснявайки им колко са уникални точно каквито са, без да очаква и изисква, без да сравнява и осъжда. Ако може поне един учител да се вгледа в очите и душата на децата и да прозре духа и искрата, които носят учениците. Да ги възпитава в любов и емпатия към себе си, околните и към науките. Ако поне един началник прозре Твореца в подчинените си и започне с уважение и възхищение да се отнася към служителите си, отказвайки се да налага себичност и комплекси. Ако поне един политик пожелае да управлява себеуверени и себеуважаващи се хора и ги поведе към непознато и вълнуващо бъдеще. Ако поне един корпоративен магнат спре да манипулира хората и да ги подтиква да искат още и още, като осъзнае че ние не сме само консуматори на стоки и услуги. Ако поне един болен излекува духа, тялото и душата си.

Да започне да обича себе си, да пожелае да живее за да изпълни мечтите си. Да пожелае да живее в очакване на нова любов, на нова переспектива за реализация. Да пожелае да живее заради себе си, за да не се лиши самият той от радостта да се радва на семейство, внуци, успехи, смях и удоволствия. Да пожелае да живее, за да се остави животът да му поднесе всичко това. Да пожелае да се довери на себе си и да се остави да се самоизлекува, след като се е саморазболял, осъзнавайки колко е важен и ценен преди всичко за себе си, а след това за личната си Вселена.
Благодаря!

Автор:
Десислава Мухова

 

Благодарим ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще получат полза от нея!

 

Марти Иванова
Аз съм Марти Иванова и съм ТЕС майстор и преподавател. Основател съм на сайта www.Svoizbor.com - мястото, където откриваме и поддържаме онова природно естествено състояние на тялото и духа на здраве, радост и хармония. Имам повече от 10 години професионален опит с работа с ТЕС (Техники за емоционална свобода), Пренареждане на Матрицата, НЛП терапия, хипнотерапия, медитация, енергийни практики. Работя със стотици Българи, както и с много известни български и чуждестранни автори, ТВ водещи, актьори, модели и журналисти, които избират да ми се доверят и да работят с мен всяка година. Мисията ми е винаги да ти напомням, че силата на изцелението е в твоите ръце; че винаги можеш да активираш любовта и да изградиш живота си наново и никой не може да ти отнеме силата да бъдеш емоционално и душевно свободен. Ако и ти искаш да видиш как можеш да направиш това, вземи моята БЕЗПЛАТНА книжка "Първите 7 стъпки към емоционална свобода, мир и спокойствие". Можеш да изтеглиш безплатната книжка от ТУК.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *