Прехода 2012 – разгръщащи се усещания

В момента преминаваме през една авантюра на Съзнанието, която няма прецедент на тази Игрална дъска. Старата парадигма на 3D играта, където Душата идваше живот след живот за да може да еволюира чрез противоположностите, а ние като една гъсеница си въобразявахме, че животът ни се случва и няма нищо общо с нас, вече е изпразнена от съдържание и е просто един театрален декор. В момента съзнанието в 4D реалността е какавида подобно пашкул с формата на елипсоид с два центъра – психически център /Душа/ и космически център /Дух/. Осъзнаването на Светлината на Душата води до нейното разширяване и в един момент тя се свързва с Духа, което се явява нейното Просветление със съпътстващото го чувство на блаженство. Това е и превръщането на оловото в злато, метаморфозата на какавидата в пеперуда и излизането й от пашкула на егото в Нова Земя – 5D, отвъд дуализма. Това е интеграцията на Духа в материята.

Дали има Път или не, зависи според мен от коя гледна точка гледаме на нещата. Ако сме от позицията на психическия център, чиито инструменти за получаване на опит са мисловно-емоционалния апарат изглежда, че има Път, тъй като раздробяването на преживяването на отделни кадри има смисъл за изследване на процеса. Ако обаче се преместим в космическия център чрез менталната тишина и покоя на емоционалното тяло, осъзнаването на Всичко Което Е, е ТОЧКА на възприятие на реалността, тук и сега и вече не е процес, както ни е изглеждало преди.

Всички техники за отиване отвъд ума целят връзката на Душата с Духа и когато това се случи, просветлението се явява първата крачка към едно коренно различно възприятие на реалността, а не Цел.

Душата идва в тяло, защото само така може да еволюира. При тази еволюция, изпълнявайки предварително заложения си сценарий, който да я доведе до пробуждане, тя първо трупа опитности чрез Външния път /линеен/, неразпознавайки, че е част от Цялото, изпитвайки всички негативни емоции, основани на чувството й за разделение, което рано или късно я обръща към Вътрешния път /вертикален/ – едно навлизане навътре и нагоре, водещо до покой и радост.

Вътрешният път, свързан с различни практики като медитации и свързване със Същностите на Светлината е едно добро начало, но след като си свърши работата, като всяка друга практика трябва да се изостави. Когато лодката ни заведе до отстрещния бряг, повече нямаме нужда от нея, нали? В противен случай се превръща в патерица, а най-лесно можем да паднем като се подпираме. Не случайно в Упанишадите е казано, че този по Външния път е прокълнат, но този по Вътрешния е дважди прокълнат. Защо е така? Защото и Външния и Вътрешния път са процеси, които генерират енергия, което е точно обратното на Покой и ни кара да търсим нещо навън, което е ВЕЧЕ в нас. Просто трябва да спрем, да спрем, да спрем да правим и просто да осъзнаем, че няма къде да ходим, че вече сме пристигнали. Правенето на различни практики, носещи ни разширение и усещане за Светлина, разливаща се в нашето същество, ни кара още по-драстично да усещаме фрапантната разлика с външния, обзет от хаос свят. Става така, че прекрасните същности на Светлината стават белодрешковците, а тези навън са чернодрешковците, с които по никакъв начин не можем да се идентифицираме. Не може да съществува покой там, където има ДВЕ. Покоят съществува там, където има Едно. Ако все пак дойде момент, когато успеем да интегрираме Светлината така, че да започнем да я разпознаваме и отвън, това ще се случи не заради, а въпреки цялото това правене.

Когато се установим в Покоя, можем да забележим няколко състояния на съзнанието, които в началото ще бъдат сами за себе си, а после можем да ги интергираме и това наистина ще бъде Рая на тази Земя.

Съвсем накратко: В началото усещането на връзката с психическият ни център /Душата/ ще ни кара да изпитваме радост и покой, но същевременно голяма дистанция с външния свят. Пребиваването в космическият център ще ни кара да забравяме себе си и да чувстваме, че сме Целия свят. Има и трето състояние – трансцендентност, блаженство в състоянието Чисто Осъзнаване, при което и обект и субект изчезват. Някои хора там бутат стълбата и повече не могат да слязат или пък просто не искат. Но защо ни е тогава да влизаме в тяло за да се “свържем” и при тази връзка да излезем и повече да не се върнем. Не сме ли дошли да свалим Светлината чрез този апарат, който представляваме в тази инкарнация? За мен Квантовата Синхронизация беше “безтехничната техника” която успя да интегрира трите състояния в четвърто и светът, който се разстила пред мен, измеренията в които пребивава съзнанието ми е вън от всяко въображение.

Знам, че това е само началото, защото ние не сме нищо друго освен Съзнание, а то може да се разширява до безкрай.

Моля помогнете ни да популяризираме тази публикация чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодаря ви!