Анатомия на прошката
Макар да не е петък, денят е достатъчно важен и в символиката и в чисто практически план, за да погледнем отново към мъдростта на притчите. Толкова е красиво когато няколко прости реда носят със себе си дълбочината и прозрението на най-важните и дълбоки тайни…
Но едва ли някой от вас не е чувал за
МОНАСИТЕ, РЕКАТА И МОМИЧЕТО
Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма не издържал и попитал:
– Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?
На което първия монах отвърнал:
– Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си….?
Какво пък общо има тази история с прошката? – би попитал някой навярно. В тази притча се говори преди всичко за товарите, които съзнателно избираме да носим или да не носим със себе си – предразсъдъците, вината, страхът…
Я да погледнем тогава към прошката. Да й направим едни напречно, надлъжно, че дори диагонално сечение. Да влезем в кръжока по анатомия на душевността. Тук няма учители и ученици, тук всички сме практиканти. И общия ни опит води до великите открития.
Какво всъщност имаме да прощаваме в този живот? Кога и на кого е необходима прошката?
Всеки от нас е минал през не едно или две предизвикателства в живота си, бил е нараняван, лъган, обиждан, предаван, подвеждан. И в резултат – всеки е натрупал, скрил и потулил в най-дълбоките кътчета на душата си тонове обида, гняв, разочарование, вина, срам, страх, обвинения към “провинилия” се. А пък другия човек – точно този, който е причинил мъката, страданието, нанесъл е обидата… той пък си е тръгнал с осъзната, или подтисната вина, саомобвинения, несигурност… В крайна сметка имаме двама излъгани. Дори да е в несъзнателното, то пак стои. И какво си имаме – най-малко двама души, които са избрали да страдат и да си мъкнат товара. Често с години, та дори цял един жизнен цикъл. Мъкнем си товара, докато смъртта ни раздели.
Разбирате ли… отпадъчните продукти, токсините на неуспешните ни опити да отработим уроците си, на сблъсъците на дисбалансираните ни енергии оставят след себе си точно тези токсични емоции, които изпитваме към другия човек – и остават трайно в нас, носим си ги като чувалчета пясък около пояса, носим си ги с гордост, упоритост и постоянство. Даже си мислим, че без тях сме загубени, ще олекнем твърде много и ще загубим контрола… Удивителни са игрите на илюзията в дуалността…
Много от вас си мислят “Добре де, ама за каква прошка изобщо може да става дума, като този човек ме е наранил толкова силно, направил е нещо толкова лошо с мен, измамил ме е, подиграл ми се е. Как си въобразявате, че мога да му простя! Това да простиш е огромна отговорност! Прошката не е нещо, което да мога да раздавам така свбодно и фриволно! Та нали ако простя, всъщност давам възможност и зелена светлина на този човек да прави още повече и по-големи магарии, ще ми се качи на главата!”
Звучи ли ви познато това, скъпи приятели? Минавали ли са такива мисли и през вашата глава?
Прошката е дар. Невеоятен дар. Най-големият, който можете да направите сами на себе си. Започнете със себе си. И неее, не клатете глава в почуда, казвайки “Тази пък, пак пощуря. Какво има да си прощавам, всичко ми е наред”. Дали?
Много от нас носят в себе си скрита болка – с години. Смообвинения, самосъжаления, страхове и несигурности. “Дали бях достатъчно добра майка?”, “Изневерих на съпругата си”, “Излъгах преди години най-добрия си приятел”, “Не бях искрен със себе си, когато започнах тази работа”, “дали съм достатъчно добър, защо съм толкова несъвършен и все нещо не ми достига?”, “Защо се скарах така ужасно с майка ми, просто трябваше да съм по-търпелива”, “Как можах да се проваля на този тест, или състезание, изпит”.. и т.н и т.н. Примерите могат да стигнат до безкрай. Дребни ежедневни случки, в които нещата не са се развили според очакванията ни и залагайки сами хитрия капан, сме се хванали в него и си влачим спотаеното чувство за вина, страхове и обвинения. А е много лесно да се освободим от тях! Да хвърлим чувалчетата с пясък и да ни олекне!
А веднъж като сторим с това и приемем себе си, ще ни бъде много лесно да сторим същото и с другите хора. Вие не упълномощавате тях да продължават да творят “безобразия” и да нараняват и другите хора, или да ви се качват на главата. Прошката е акт на приемане и освобождение. Прошката е вътрешен, интимен акт на освобождение. Това е нещо, което правите на енергийно ниво, вътре, дълбоко в себе си. Изобщо не е необходимо да уведомявате човека, че сте му простили. Прошката засяга вас.
А другия човек.. има вероятност и той да усети облекчение, макар и да не осъзнава какво се случва. Иначе токсичните емоции, които ви свързват на енергийно ниво биха продължили да ви свързват до живот, въпреки, че на физически план не го усещате и си мислите, че отдавна сте прекратили взаимоотношения. И свързвайки ви, тези нишки повличат и двамата към бездната на ниските вибрации, на причината и следствието, на вечното колело на кармата, дори физически да сте на двата полюса на земното кълбо. Просто прекъснете нишката, скъсайте тази зависимост, изхвърлете чувалчетата с пясък. Вина, гняв, обвинения, страх, обида… нужно ли ви е всичко това?
Аз както винаги само задавам въпроси 🙂 Без да имам претенции да знам отговорите. Тях ги знаете само и единствено вие. Всеки за себе си. И всеки би могъл да приложи правото си на свободен избор. Ще продължавате ли да носите чувалчетата с пясък?
Българската традиция е невероятна мъдра. Оставила ни е практики за прочистване на всички възможни нива – на физическо, ментално, емоционално… На Сирни Заговезни започваме с прочистването на емоциите… за да продължим чрез постите към пречистването на тялото.
Простете, ако този текст не резонира с вашите мисли и чувства. Простете, ако с нещо съм наранила, обидила, или излъгала. Аз изхвърлих чувалчетата. И прощавам. А вие?
Ако тази публикация ви допада, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодаря ви!
Росина
27 февруари, 2012 at 11:53Благодаря ти за тази публикация! Аз самата си нося такъв товар към един човек с когото накрая прекъснах връзка и то с много лоши чувства. Но отскоро насам се усещам че пак го търся защото е останало нещо несвършено в нашите отношения и това е именно прошката която е време да му дам за да го освободя от себе си!
Martina Ivanova
29 февруари, 2012 at 00:01Зависи единствено от теб… Да проистиш не означава да се принизиш.. напротив – ще усетиш лекота и свобода. Лети смело!
Цветан
27 февруари, 2012 at 11:55Благодарността и прошката са едни от най-древните практики за благоденствие. Не случайно са оцеляли като завещание през хилядолетията. Всички имаме нужда от тях, за да живеем по-добре. Това, което мен лично ме радва, че през последните десетилетия психологията като наука, научно доказа, колко мъдри са традициите и какви блага ни носят. Поздрави за чудесната статия!
Лиа
27 февруари, 2012 at 16:12Първо започнах със себе си и си Простих! След това осъзнах, че енергията на прощаването идва от негативните емоции, които ние сме се съгласили да си носим на раменете. И затова предпочетох да кажа на другите следното:
« БЛАГОДАРЯ!
Благодаря за това, че те има!
Благодаря за това, което си за мен!
Благодаря за това, че ме обичаш!
Благодаря за това, че ми позволяваш да те обичам!
Благодаря за всичко, което си направил, правиш и ще направиш за мен!
Благодаря за всичките ни лоши моменти, защото те са ме научили да те обичам повече и по-осъзнато!
Благодаря за всичките пререкания с теб, защото те са ме накарали да те опозная по-добре! И да опозная себе си по-добре!
Благодаря за вината, гнева, обидата, яда, защото те са ме накарали да се замисля за самата себе си и да стана по-добър и осъзнат човек!
За всичко това което си – Благодаря!
За всичко това което Сме заедно – Благодаря! “
Martina Ivanova
29 февруари, 2012 at 00:01Благодаря <3
Боряна
28 февруари, 2012 at 14:52“Благодаря за вината, гнева, обидата, яда, защото те са ме накарали да се замисля за самата себе си и да стана по-добър и осъзнат човек!”
От доста време се опитвам да простя на себе си за грешки в отношенията си с любими хора, но не успявах да се освободя от товара..И благодаря именно за тези красноречиви думи, които ми напомниха, че сме хора и грешим по своя път, но всичко случващо се е за наше добро. Остава само да се помоля да не повтарям същите грешки. Благодаря още веднъж!
Катя
28 февруари, 2012 at 16:00Наистина нищо случайно няма, Мартина! Довечера имам семинар-практикум “Прошката”. И за да се отпусна малко, реших да прегледам сайтовете, за които разбрах по време на алианса на лечителите във Варна. И попаднах на тази статия!!! Ха сега кажи, че е случайно! Толкова силно резонира всичко, което пишеш с моят поглед върху прошката, че чак настръхвам. Благодаря ти!
Martina Ivanova
29 февруари, 2012 at 00:04Катя, няма такова нещо като случайност 🙂 Има само добре планирани синхроничности. Казах ви, че събраните хора там във Варна не сме попаднали там на случен принцип. Всичко се случва по план и е съвсем на време и място, перфектно планирано и уместно. Благо_даря!
Martina Ivanova
29 февруари, 2012 at 00:02Радвам се, че тази тема намира такъв отзвук и така резонира с вас, приятели. Благодаря ви за коментарите и споделянето!
Rayna
9 март, 2012 at 19:36Развеждат един специалист из едно предприятие (по обмяна на опит, се казваще едно време): в първата зала – “Отлично!”, във втората зала – “Много добре!”, в третата зала: “Е, това вече е добре!”.
Откак са ме замъчили да прощавам все не мога да разбера за какво става дума, ама и никой не ти обяснява. Вие, Мартина, не изглеждате на много години, откъде го научихте? Или и на вас, като на Инелия, не ви личат годините?
Това, горе, пак ще си го прочета, и ще видим какво ще стане с чувалчетата. Сигурно се отразява на собственото тегло. Това, последното, сериозно. Вие какво мислите?
Martina Ivanova
9 март, 2012 at 22:08Здравейте, Райна. Ами субективно понятие са земните години… за едни може да са малко, за други – много. 33 са точно от този жизнен цикъл. От преживяното досега, от медитации и получена информация, навярно и спомени от предишни инкарнации, от разговорите и срещите с много хора, разбрах, че човек може да получи някакво просветване и на 20, и на 60 години.. или никога да не го получи. Много често прибързано съдим по външен вид, или това, което си мислим, че знаем за човека и опита му, а след време да се окаже, че сме прибързали в преценката си. Това го казвам от позицията на човек, който е бил и от двете страни – и от тази на прибързано отсъждащия, и на съдения.
Аз самата продължавам да изхвърлям чувалчета. Толкова много сме метнали на гръб, че направо се губим под тях. А колкото по-дълбоко стигаш, толкова по-хитро завоалирани са страховете и чувството за вина, гняв, тъга и прочее. Затова е хубаво да наблюдаваме себе си във всякакви ежедневни ситуации и да обръщаме внимание какви емоции предизвикват те. Щом има емоция, значи има нещо за отработване. И така, едно по едно… нещата се чистят. Ще гледам да опиша и конкретни техники в по-нататъшни материали, за да не звучи така абстрактно, макар, че най-добрата работа със себе си е като детска игра (буквално).
По отношение на теглото – абсолютно положително отговарям. С изхвърлянето на тези метафорични чувалчета, и стойката на човек се изправя и визията се подобрява, че и телесни килограми могат да изчезнат (случвало се е)
Alla_Dinka
22 март, 2012 at 00:09Здравей Умнице, чуваш ли аплодисментите ми след периодичните посещения, които правя в сайта ти?! Наскоро го открих и ще се радвам, да се При–познаем, при следващото ми посещение на БГ. Знам, че си “Странна и все още, рядко срещана Птица” в тая географска ширина и те поздравявам за смелия ти избор. И сега по темата в чудесната ти статия “Анатомия на прошката” – любопитна съм как ще коментираш една такава гледна точка: един човек иска прошка от друг човек и той отговаря – Аз няма за какво да ти прощавам, ти прости на себе си, защото аз и ти сме Едно, а сега сме просто в поредната роля. Продължението следва, ако изявиш желание и интерес да изкажеш мнение! Успех в сътворяване на Себе си на всички нива, Странна Птицо! апропо, хората ме разпознават като “черна оФца” от бебе – сега не мога да се спра да се смея
Martina Ivanova
28 март, 2012 at 01:09Здравей, приятелко 🙂 Няма нужда от аплодисменти, но шумната споделена радост е повече за още повече радост, благодаря ти 🙂
Започвам да ставам странна и сред странните – направо страшно става понякога :)))
Този сценарий, който описваш е прекрасен 🙂 Ролите непрекъснато ги разменяме във всяка пиеса, а зад кулисите убиец и жертва се прегръщат и поздравяват за добрата игра. С прошката към себе си тръгва като домино ефект и прошката към всички останали. И там е уловката – няма “всички останали”. Нали всеки е проекция на другия, частичка от цялото, взаимосвързани нишки светлина…
Zdravka
13 март, 2016 at 13:53Благодаря ти Мартина! Страхотна статия! Да, и аз като всички хора от дълго време се опитвам да изхвърля чувалчетата от душата си! Някои ги изхвърлям лесно….други не толкова! Най – трудно прощавам на себе си, което за съжаление не мога да превъзмогна толкова лесно! Само си пожелавам чувалчетата да са по – леки за мен и за всички! Лек ден на теб!
Martina Ivanova
19 март, 2016 at 12:34Никак не е лесна тази работа, мила Здравка! Но много достойна и благодатна, само човек да се реши да е подхване.
Благодаря ти за добрите думи, и нека са по-леки чувалчетата!