Блог

Гаяне Минасян: Можем да върнем на децата радостта от ученето!

11209397_897014377021044_4701188871387354986_n
Гаяне Минасян. Снимка: Лидия Кулекова

Гаяне Минасян е от онези смели първопроходци, които са обръщали неведнъж хода на човешката история. Работата ѝ от години е посветена на образованието и възпитанието, но това, което носи потенциала да доведе до наистина революционни промени, са инициативите ѝ, осветляващи и популяризиращи естественото учене и свободното развитие на образованието в България.

Гаяне Минасян е един от съ-основателите на Национална мрежа на родителите (НМР). Организацията е инициатор на Втората национална конференция за свободното развитие на образованието. След бурния успех на първата такава среща, сега стотици родители, учени и обществено ангажирани хора очакват да научат най-актуалните новости в свободно развиващите се системи на обучение и образование по света.

Дългоочакваната конференция ще се проведе на 20 и 21 февруари в “София Рейнбоу Плаза” и “София Лайв Клуб”. Сред чуждестранните лектори, които ще споделят безценен практически опит и знания, са педагози, учители, основатели на концептуално нови училища от Израел, Дания и Великобритания.

Оказва се, че срещу така крещящата нужда от коренни промени в образователната ни система стоят съвсем реално приложими мерки, изпитани вече в практиката. И Гаяне е един от хората, заели се с отговорната задача да им помогне да проправят своя път в България – както към съзнанието на обществото, така и към законодателните механизми.

По време на конференцията, ще зададем всички напиращи въпроси. Но ето какво я попитахме предварително:

  • Всички сме недоволни от образователната система, възмущаваме се от недостатъците й, но чакаме държавата да намери изход от ситуацията. Има ли начин гражданското общество да стане инициатор на реални промени?

Не просто има начин, но това е единственият начин. Държавата по дефиниция е пазител на статуквото, а не носител на идеи – по Конституция тя трябва да играе ролята на гарант на правата и свободите на гражданите, а не ролята на двигател на тяхното развитие.

Идеологическата ръководна роля на държавата (в лицето на „Партията“) отпадна с отпадането на чл.1 от Конституцията от 1971 г. Днес, ако искаме демократично, а не тоталитарно общество, трябва да възприемем идеята, че не „ръководните органи“, а гражданите са тези, които творят живота и създават облика на страната си. Както казва Явор Ганчев, съ-основател на НМР, „Идеи имат не институциите, а гражданите. Институциите имат задължението да подпомагат гражданите в упражняването на свободата им пасивно, без проява на фантазия. Когато се държим, сякаш обратното е вярно (институциите се грижат за нас с идеите на най-великите си експерти, а ние, гражданите, сме длъжни да им сътрудничим и да им имаме доверие), значи имаме нужда от спешна, рязка и безвъзвратна деинституционализация на мисленето.“

  • Кой всъщност носи отговорност за образованието на децата? Достатъчно компетентни ли са родителите за да поемат отговорност и така важната си роля в образоването на децата?

Отговорността за упражняването на основни права (каквото е правото на избор на образование) не стъпва на експертни основания. С други думи не може да се изисква образователен, възрастов, расов или какъвто и да било друг „ценз“ за упражняване на основните човешки права. Те затова са основни човешки права, а не основни експертни права – защото са неотменими и принадлежат на човека по силата на това, че е човек, а не по силата на това, че е квалифициран като „експерт“ от някакви други, като че по-висши човешки същества.

За да избираш образование за себе си или детето си не е нужно да си педагог, както и за да избираш лечение за себе си или детето си не е нужно да си лекар.

Границите на упражняването на човешките права са дефинирани в наказателния кодекс (т.е. свързани са с извършване на престъпление), не в образователното законодателство (т.е. не са свързани с избор на образователна или педагогическа философия).

Същото важи за всяко човешко право – точно както свободата на словото не може да бъде предикирана върху някакво „качество” на това слово, така и свободата на избор на образование не може да бъде предикирана върху някаква „експертност“ в преценката на неговото „качество“. Този подход се нарича цензура и е несъвместим със свободното общество. Грижата за гарантиране правото на образование на децата, както и всички останали техни права, е прерогатив на техните родители, тъй като именно те носят първостепенна отговорност за тяхното развитие. В момента обаче решенията за образованието се взимат от държавата, а отговорността за последствията остава за децата и родителите – нещо напълно несъвместимо с каквато и да е представа за справедливост и нормално общество.

  • Защо държавното образование във формата в който съществува в момента е неефективно и затъва все повече и повече?

Причините за това, както и за всяко друго социално явление са комплексни, но има един механизъм, който категорично спъва възможностите за разрешаването на проблемите в образованието и това е държавният монопол. Държавният монопол в образованието се изразява във факта, че по силата на закона (в противоречие с Конституцията) единственият агент, който може да разрешава и оценява образователните форми и резултати в България, е държавата.

Ситуацията може да се сравни с ресторант, в който целокупното българско население е задължено да се храни чрез закон, като няма възможност нито да се изкаже за качеството на храната, нито да откаже да я консумира. За това качество се изказват самите тези, които са създали задължението и които я приготвят. Ако на някой не му хареса храната и я повърне или не иска да я яде, той бива наказан и срещу него се „взимат мерки“. Т.е. при така създадената ситуация системата (ресторантът или образованието) нямат какъвто и да било стимул да подобряват услугата, която предлагат – консумацията им е гарантирана и остава единствено да се „облажват“ от нея.

  • Какви са алтернативите които стоят срещу държавния монопол, самооценяващата се и самоконтролираща се държавна система, нормативно спусканото учебно съдържание?

12642839_919925394729942_6632120073415068446_nАлтернативата на тази наследена от тоталитаризма система е демократичната система, основана на съблюдаване човешките и граждански права и позицията на гражданите като суверен (утвърдена в действащата Конституция), а не като поданик (типична за едновремешния монархизъм или тоталитаризъм). Това означава свобода и разнообразие на входа и на изхода на образователната система.

С други думи това е свобода на образователна инициатива и плурализъм на сертифициращите програми. Преценката на качеството на образованието да се прехвърли в ръцете на тези, които го потребяват (родители, учители, деца), а не на тези, които го създават (в момента държавата чрез своите стандарти). Тези принципи се съблюдават във всички демократични страни. На конференцията през февруари т.г. ще информираме обществеността за датската образователна система, която функционира въз основа на същите принципи от близо 160 години.

  • Какво можем да направим, за да превърнем ученето в удоволствие за децата, вместо в сухо, скучно и неудовлетворяващо задължение?
12108013_897013253687823_1825586393003549832_n
Семинар “Естествено учене”. Снимка: Лидия Кулекова

Ученето по начало е една от най-големите радости и удоволствия за децата. Любопитството им е силно и ги движи да опознават и овладяват света около себе си още от бебешка възраст. Ние обаче потушаваме този стремеж, когато обвържем ученето с оценяване, състезания, унижения и задължения. Под претекста, че ги образоваме, ние ги лишаваме от най-важното – радостта от живота и любовта към определена област от човешката дейност, която ги влече.

Във военизираната ни представа за общество и образование няма място за тези неща – счита се, че децата „трябва да свикнат“, защото „светът е лош“ и за да порасне, човек трябва да се научи да живее без подобни „глезотии“. Заедно с тях обаче си отива и елементарната човечност и оригиналност – обществото ни става все по-студено, разделено и безлично*. Децата се научават, че на всяка цена трябва да „побеждават“, вместо да си сътрудничат и че трябва да отложат любовта* си за времето, в което се пенсионират. Така образователната система сама създава „лошия свят“, за който твърди, че подготвя децата.

Нужно е да върнем на децата радостта от ученето, която идва от възможността лично да изследваш и взаимодействаш с интересните аспекти на заобикалящия те свят. Нужно е да върнем свободата и инициативата на учителите, за да могат те да станат за децата заразяващ пример като хора, които живеят пълноценен, удовлетворяващ и изпълнен с радост и смисъл* живот. Само така те биха могли да водят децата в света на знанието в синхрон с детското усещане за човешко достойнство, самоуважение и радост от живота.

  • Какво говорят световните практики в свободното образование?

Всяка образователна иновация – като се започне от Монтесори и се стигне до сугестопедията например – са били дело на единици, които предприемат инициатива, изпробват я на практика и след това от техните резултати се ползва цялото общество. Държавната система в нито едно общество (освен в случаите на диктатура) не се е променяла масово „отгоре“ – тя е въвеждала подходи и идеи, развити от агенти на инициативата извън основния поток.

Свободата в образованието е единственият гарант за неговото развитие. Единствено тя дава възможност за търсене на нови подходи, усъвършенстване на практики и гъвкав отговор на обратната връзка от реалността. Това означава, че родителите, които носят отговорност за образованието и защитата на децата и са най-заинтересованите от тяхното благоденствие, имат възможност активно да създават и избират изсред образователните форми, които подготвят децата им най-добре за текущите реалности. Разнообразието на инициативите е единственият и доказан път за развитие не само в образованието, но и във всяка област на обществения живот.

  • Можем ли наистина да задвижим държавния апарат и да въведем тези новаторски идеи в действие? Не зависи ли само от управляващите?

Вече стана въпрос кой е суверенът – всичко, което властите правят, се дължи на инициативността или пасивността на гражданското общество. Властите в България имат толкова голямо влияние единствено поради огромния вакуум на гражданска инициатива и самочувствие.

Проблемът в България не са властите, а страхът и апатията, заученото безсилие, с които сме израснали благодарение на наследените ценности на тоталитарното общество. Време е да обърнем пирамидата и да възвърнем контрола над собствения си живот като личности и граждани на тази страна.

12308465_897014127021069_6966706412395108917_n
Гаяне Минасян. Снимка: Лидия Кулекова

Мнозина бяха изненадани, че новият образователен закон не „даде“ свободата, която претендираше, че ще даде. Надявам се това да е поредният повод да осъзнаем, че свободата не е нещо, което се дава, а нещо, което се взима.

  • Какво те мотивира и ти дава сили да се заемеш с този костелив орех – образованието в България?

Силите и мотивацията ми извират от вярата в човешкото същество и връзката с други хора със същата вяра. Оттам идва и абсолютната ми нетърпимост към сегашното положение. Вярвам в любовта на родителите към децата и в изключителната им жертвоготовност в името на тяхното благоденствие. Вярвам в непознатия удивителен потенциал на децата.

Вярвам в способността на България да открие и осъществи уникалното си лице, да даде неповторимия си принос към богатството и развитието на човечеството. За разлика от мнозина, които разбират развитието на България като по-ефективно „производство“ на програмисти или други актуални към момента професионалисти/занаятчии, аз разбирам развитието на България не непременно като заемане, а също и като създаване на нови работни места; не непременно като вписване в някаква съществуващи концепции за бизнес, изкуство или култура, а също и като създаване на нови, авторски такива.

  •  Ако трябва да формулираш посланието, което искаш да отправиш към родителите в няколко изречения, какво ще бъде то?

Има начин да дадете шанс на децата си да бъдат щастливи и да осъществят потенциала си. Има начин това да се случи тук и сега. Каня ви да го направим заедно.

Снимки в материала: личен архив, фотограф: Лидия Кулекова

* Линковете към тези статии са предложени от Мартина Иванова

Благодарим ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея!

Различното лице на образованието – разкази в снимки от Израел и Дания

Публикувахте от ОЩЕ НЕЩО в 17 ноември 2015 г.

 

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *